Глен Мийд - Измамата

— Абсолютно. Кучката му с кучка се чукаше с половината шибано летище. Пратих я по дяволите и това беше най-доброто нещо в живота ми. Кои са онези задници, дето ви преследват?

— Дълга история. Направи ли нещо за колата?

Марти му подаде връзка ключове.

— Ще я намериш на паркинг три, веднага щом слезеш от асансьора на четвърто ниво. Син „Шевролет Импала“.

— Голяма работи си, Марти.

— Да знаеш, че си я искам на едно парче, Франк. Никакви удряния и драскотини, пич. Имам да я изплащам още две години, така че карай кротко, нали?

— Дадено. — Завиха в нов коридор и Маккоул попита: — Кога ще излезем от този лабиринт?

— Спокойно, почти стигнахме.

Гълфстриймът кацна трийсет минути след самолета на „Ер Франс“ и Келсо слезе пръв. Щом стъпи на пистата, мобилният му телефон иззвъня, той отговори и гласът му изведнъж пресипна и стана груб.

— Вие шегувате ли се с мен? Как можа да стане това? Искам да претърсите цялото летище, поставете хора на всеки вход и изход и наблюдавайте всичко, ясно ли е? Естествено, че ще остана на телефона.

— Какво е станало? — попита Марк.

Келсо притисна телефона към ухото си с рамо. Личеше му, че е бесен.

— Просто не мога да повярвам. Издънка на малоумници, това е станало. Дженифър и Маккоул явно са заподозрели, че ги следят, и са се изплъзнали на хората ми.

— Искате да кажете, че са ги изгубили?

— Използвали са човек, който им е помогнал да нарушат системата за сигурност на летището. И в момента нямаме никаква представа къде може да са.

Марти наблюдаваше Дженифър и Маккоул, докато те отиваха към паркинга. Усмихна се, свали фуражката и я хвърли в кошчето за боклук до вратата. Набра един номер на мобилния си телефон и му отговори глас:

— Казвай?

Акцента от Бронкс вече го нямаше — сега Марти говореше съвсем различно.

— Отиват към шевито.

— Как мина?

— Тя се хвана. С Ник разиграхме добре историята, придържахме се към сценария и всичко мина гладко. Нямаше проблеми.

— Отлично. Сега да довършим работата.

Следващото посещение на Лу Гаруда беше в административна сграда в центъра на Манхатън. Той взе асансьора до шести етаж и намери нужната му стая в дъното на коридора. Надпис с поолющени златни букви съобщаваше:

Франк Маккоул

Частен детектив

Гаруда почука и като не получи отговор, се разходи по коридора до съседния офис. Вратата беше отворена. Жена на средна възраст седеше пред компютър и въвеждаше някаква информация. На вратата пишеше:

Керол Липман

Секретарски услуги

Жената вдигна поглед и се усмихна.

— Какво обичате?

— Франк Маккоул, детективът в края на коридора. Не е ли тук в момента?

— Замина за Швейцария преди няколко дни. Синът му загина при нещастен случай в Алпите.

— Господи, каква трагедия… Познавате ли добре Франк?

— Разбира се, той има офис тук от няколко години. Искате да го наемете ли?

Гаруда се усмихна и показа значката си.

— Не, аз работя в полицейското управление на Лонг Бийч. Може ли да ви задам няколко въпроса относно Маккоул?

След час Гаруда отби от магистралата в Хампстед, Лонг Айланд, навлезе в мирно изглеждащ квартал и намери търсения адрес. Домът на Франк Маккоул беше боядисан в сиво и бежово-кремаво, отстрани имаше гараж, имаше и баскетболен кош на една от стените. Няколко деца караха скейтборд в края на задънената улица, а собственикът на къщата от отсрещната страна правеше нещо в градината си, но появата на Лу не привлече ничие внимание. Той заключи колата, качи се на верандата на Маккоул и позвъни. Никой не му отговори. Натисна звънеца втори път и за по-сигурно го задържа десетина секунди, но отново никой не дойде да отвори.

Къщата бе заобиколена от плътен стобор, който не позволяваше никой да го види от улицата. Гаруда заобиколи отзад, почука на вратата и извика високо:

— Има ли някой?

Никакъв отговор. „Къщата е празна“, реши Гаруда. Отвори портфейла си и извади ножче с няколко остриета. Преди години беше конфискувал този полезен инструмент от един взломаджия. Вмъкна едно от остриетата в ключалката, поигра си малко, чу цилиндърчетата вътре да се наместват и ключалката се отвори сякаш чрез магия. „Окей, да видим какво можем да научим за Франк Маккоул.“

Мина, без да бърза, по коридора, подмина уютно изглеждащ хол и стигна до голяма кухня в дъното. Порови из чекмеджетата на няколко от шкафчетата, но намери в тях само прибори за хранене и няколко стари сметки, така че се върна в хола. „Нищо забележително, това поне се вижда с просто око.“ Телевизор и видео, стереоуредба, книги по полиците… някои върху криминалистиката и полицейските процедури.