Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Те ще разберат, че си ти - каза тя. - Видях записите от охранителните камери. Ще видят пикапа ти на влизане, а след това и на излизане.

- Обличаш костюм, запасваш пищов и си мислиш, че вече си истински федерален, а? А как ти се струва това, госпожице Мери? Снимките дори няма да ги има.

- Разбира се, че ще ги има. Камерите записват всичко.

- Може да имат и инфрачервени камери, които ме снимат как те хващам, отнасям те дотук и те застрелвам, но и това няма да има никакво значение. Просто ще ги изтрием. Сидър Вали е наша територия.

- Как така ваша територия?

- Охранителната система е свързана с интернет. А това означава, че минава по нашите кабели. Ние я притежаваме.

Той пъхна полуавтоматичния „Глок“ в колана си, а в другата ръка държеше своя пистолет.

- Пък и никой не задава въпроси за самоубийства.

Мери успя да запази самообладание.

- Никога няма да се самоубия.

- Ами писмото, което остави?

- Никакво писмо не съм оставяла.

- Да, но ние ще оставим - увери я той. - Прощален имейл от мама, пратен от собствената й поща.

- Не можете да го направите. Дори не ми знаете пощата.

- Наистина ли? А как тогава знаехме, че тази вечер ще дойдеш тук или че следобеда ще бързаш към моргата, или че те е посетил репортер, който преди две вечери е бил спипан да кара пиян?

- Кои сте вие?

- Ние сме бъдещето.

Мъжът внимателно зави цилиндричен предмет на цевта на пистолета си. Заглушител. Беше виждала, че Джо си играе с един такъв у дома.

- Моля ви - проплака Мери. - Ще спра да ровя. Имате диска. Какво още искате?

- Съжалявам - отвърна той. - Наистина. Сега ела тук. Ще го направя бързо. Нищо няма да усетиш.

- Това не е необходимо. Както каза, аз съм просто майка. Сега вече го знам. Ще спра да търся, ще спра да си вра носа.

- Обещаваш ли?

- Да, да. Обещавам.

- Не , аз ти обещавам.

Мъжът пристъпи към нея, вдигна ръка и насочи пистолета към лицето й. Мери стоеше изправена, предизвикателна и го гледаше с широко отворени очи.

В мрака нещо прошумоля в храстите, чуха се стъпки и сумтене. Тя видя как зад мъжа изникна сянка. Той извърна глава към шума. Нещо цветно се мерна на лунната светлина и една огромна фигура изскочи от храстите, като ги натроши. Мъжът се извъртя и стреля - един, два пъти, нещо изрева оглушително и той просто изчезна, както стоеше до нея.

Мери отстъпи, спъна се и падна по гръб на земята. Ушите й звънтяха от гърмежа на пушката. Мъжът лежеше на метър-два от нея с разперени ръце, а отворените му очи не помръдваха.

- Добре ли си? - попита я един познат глас.

Тя се подпря на лакът и погледна нагоре, докато сянката придобиваше форма.

-Ти?

Барът „Короната и котвата“ се намираше на булевард „Сан Хасинто“ срещу университета. Беше дълъг, тесен и сумра- чен, миришеше на вкиснала бира и прегорели хамбургери. По дължината на помещението минаваше дървен бар. На стената зад него канелките на десетки видове бири се подаваха от фалшиви бъчви.

Джеси си проправи път покрай редицата маси, като търсеше Лайнъс Янковски. Миризмата беше гадна, но от музиката направо й се доповръща. От тонколоните на аудиоуредбата се носеха стари английски моряшки песни. Все едно отново беше на шест, а адмиралът я държеше на коленете си и пееше „Крушението на „Едмънд Фицджерълд“.

Откри Лайнъс на кръгла маса в дъното, тъкмо до мишените за дартс. С него имаше още шест или седем души. Джеси позна двама от умниците от курса, другите бяха асистенти, които беше виждала в университета, докторанти или преподаватели като Лайнъс.

- Успя значи - каза Лайнъс. - Сядай.

Джеси обиколи масата до последния свободен стол.

- Хм, аз просто ще постоя - вметна Гарет и сложи ръце в джобовете си.

Джеси кимна, като й се искаше да го нямаше. Пътуването до центъра беше доста неловко. През цялото време Гарет говореше, сякаш бяха на някаква среща, и питаше какво ще правят, след като се видят с Лайнъс. Джеси почти не го слушаше и все повече се притесняваше за Грейс. Ами ако тя е права за хората, които бяха хакнали телефона на майка им? Ако наистина ги наблюдаваха? Джеси за пръв път носеше отговорност за някого, истинска отговорност за безопасността на човек. Мислите я притискаха, а непрекъснатото дърдорене на Гарет само влошаваше нещата. Накрая се принуди да му се сопне: „Просто млъкни и карай.“ След това ситуацията стана по-поносима и тя заключи, че момчетата харесват някой да им казва какво да правят.