Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Ей! - възмути се Лайнъс. - Какво, по...

- Ти не разбираш - настоя Джеси. - Татко е казал на мама нещо важно, а аз го прецаках. Аз съм виновна.

Лайнъс се закова на място.

- Как така ти си го прецакала?

Джеси заби поглед в земята, но си наложи да вдигне очи, да погледне Лайнъс и да си признае какво беше направила.

- Когато татко се обади, аз разкодирах телефона на майка ми. Тя пропусна съобщението заради мен.

- И?

- Не схващаш ли? Аз го убих. Татко се обаждаше да потърси помощ, а мама пропусна обаждането, защото аз се опитвах да се изфукам колко съм умна. Аз убих баща си.

Лайнъс пристъпи по-близо, а лицето му се присви неуверено.

- Дай ми го - каза той накрая и грабна телефона от ръката й, преди Джеси да може да отговори. - Чакай тук. Може и да не стане бързо.

Джеси го изгледа как крачи по улицата и завива зад ъгъла. Тя сведе глава, засрамена от избухването си. Гарет я хвана за ръката.

- Добре ли си?

- Да. Всъщност не. Не съм добре. Съвсем обратното. Така става ли?

- Да, става.

Тя изгледа Гарет - висок, рус, наистина привлекателен. Беше сменил тениската си на „Мъмфорд енд Санс“ със стара тениска на „Аеросмит“. Поне това беше стъпка в правилната посока. Майка й би казала, че сините му очи я гледат „с обожание“ и тя се зачуди за хиляден път какво въобще би могъл да види в нея.

- Ако искаш, ме прегърни - каза тя, като го придърпа по- близо. - Но дори не си и помисляй да ме целуваш.

Двадесет минути по-късно Лайнъс Янковски се появи иззад ъгъла. Джеси разбра, че не е успял, само като му погледна лицето.

- Загазила си - каза Лайнъс.

- Не сте могли да се справите? Нито един от вас?

Лайнъс поклати глава.

- Само един човек може да успее. Може би...

- Кой е той? - попита Джеси. - Къде е? Ти познаваш ли го?

- Не лично, но знам къде е.

- Къде?

- На „ДефКон“. Конференцията е тази седмица. Джеси поклати глава.

- Той ли?

- Грубиянина.

Танк Потър стоеше изправен над тялото. В ръцете си държеше ловна пушка, а от двете цеви се виеше дим. Беше почервенял и в мрака лицето му светеше като на дявол.

- Добре ли си? - повтори той.

Мери кимна, избута се от земята и се изправи.

- Той мъртъв ли е?

- О, да - каза Потър. - И преди съм виждал мъртъвци. Съвсем мъртъв е. Познаваш ли го?

- Не. Но той ме познаваше. Искаше диска.

- Какъв диск?

Мери се озърна и откри прозрачната обложка на няколко метра встрани.

- Ето този - рече тя и го вдигна. - Записаха ми го в кабинета на управителя. На него се вижда, че Джо се среща с контакта си в кафенето. Виждала съм го. Сервитьорката каза, че Джо му викал Ботуша. Не си спомням истинското му име, но ако го гледам достатъчно дълго, съм сигурна, че ще се сетя.

- Това са добри новини.

Мери изтупа прахоляка от ръцете си. Чувстваше се отпаднала, гадеше й се и дишаше твърде учестено. Пристъпи към Потър и коленете й се подкосиха. Репортерът посегна бързо и я прихвана.

- Той щеше да ме убие - каза тя.

- Да, госпожо. Според мен правеше точно това.

- Благодаря ти, че ме хвана - каза Мери. - А и за... сещаш се.

- Хич не го и споменавай.

- Какво нравиш тук?

- Същото, каквото и ти. Това, че Мейсън ме пусна, след като блъснах колата му, за мен беше като сигнал за тревога.

- Заплаши ли те със затвор, ако продължиш да се бъркаш?

- Е, и? Загубих си работата, пенсията и репутацията. Да вляза в затвора няма да е кой знае колко по-лошо. Ти имаш много повече какво да губиш от мен.

Ти ме попита какво ми е предложил. Каза ми, че така застрашаваме националната сигурност и вредим на цялата работа на Джо.

- Това им е стандартната реплика. А пък аз си мислех, че наистина им вярваш.

- Вярвам - отвърна Мери. - Иначе нямаше да съм тук.

Тя изгледа трупа и разкърши рамене наляво-надясно, като се огледа наоколо. Навсякъде се мяркаха силуети и сенки, а на повече от десет метра мракът ставаше почти непрогледен. Духаше вятър и донасяше звуците от движението по магистралата и зловещия покой на равнината.

- Трябва да се обадя на полицията.

- Точно така. Добре ще направиш.

Мери набра 911, но се спря, преди да натисне бутона за начало на разговора.