Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Той каза, че знае всичко за мен. Каза, че е знаел, че ще бъда тук, че по-рано през деня сме тръгнали за моргата и че ти си идвал до нас, за да ме питаш за Джо.

- Подслушвали са ни.

- Как?

- Чрез моя телефон, това е сигурно. Когато се обадих на моя авер в патологията, онзи, който ми разреши да снимам телата на съпруга ти и на информатора, той ми каза, че Мейсън и Бенет подготвят труповете. Не очакваше да тръгнат преди два часа на обед. А спомняш ли си колко бързо се изнесоха, когато пристигнахме? Първият седан едва не те прегази.

- Накъде биеш?

- Някой е казал на Мейсън, че идваме.

- Той ли? - кимна Мери към мъртвеца.

- Или хората, за които работи.

- Тогава това означава... - започна Мери, но спря. Не искаше да довършва изречението. Не й се струваше възможно, че може да има връзка между убиеца, лежащ в краката им, и Едуард Мейсън.

- Все още ли искаш да се обадиш на полицията?

- Трябва.

- Съпругът ти не се е обадил на полицията, когато е бил в беда - каза Танк и замълча. - Нито пък на ФБР.

Мери се замисли над думите му. Зачуди се каква е думата за състоянието, когато цял живот си мислил нещо за правилно и неопетнено, а то изведнъж се окаже фалшиво и манипулативно. А и знаеш, че си напълно сам. Съвсем сам.

След секунда тя коленичи до трупа и го претърси за документи, като се мръщеше, щом пръстите й докосваха плът, вътрешности и други неща, които дори не смееше да си представи.

- С какво точно го застреля.

- С ловна пушка дванадесети калибър. Върши работа.

- Правил ли си го преди?

- С пекари, диви свине, фазани... Това е първият ми човек. За животните ми беше повече жал.

Мери подаде на Потър телефона на убития и пъхна полуавтоматичния „Глок“ на Джо в кобура си. В джоба на мъжа напипа нещо твърдо и ръбесто. Ключове за кола.

- Телефонът е заключен - каза Потър. - Нещо друго намери ли?

- Няма портфейл. Само ключовете.

Танк връчи на Мери пушката и приклекна, а съсипаните му колене изхрущяха като триещи се воденични камъни. Смъкна кепето и прочете изписаното с перманентен маркер име върху лентата за обиране на потта.

- Макнеър - каза той. - Все е нещо, откъдето да започнем.

Мери му подаде ръка и му помогна да се изправи. Колената му изпукаха отново и тя трепна.

- Доста зле звучи.

- Поискал съм си нови колене от Дядо Коледа. Все още чакам да видя кога и как ще ми се отразят мозъчните сътресения. Главата ми е понесла толкова удари, колкото и тялото.

- Пиенето няма да ти помогне.

- Не, не помага. Между другото аз така или иначе вече бях уволнен. Всъщност с едномесечно предизвестие. Шофирането под влияние на алкохол просто ускори процеса.

Вече беше единадесет без двадесет. Луната светеше високо като сребърен долар. Звездите обсипваха тъмното небе като светли дупчици от картечни откоси. Мери погледна трупа. Един човек беше убит. Това трябваше да се докладва. Тя беше дъщеря на адмирал, а адмиралът правеше всичко по правилата.

- Трябва да се обадим на полицията.

- Мейсън ще ни тикне в затвора, преди да е станало полунощ - каза Потър. - Национална сигурност.

- Така или иначе ще ни намерят.

- Може би. А може би не. Междувременно ще разберем какво става. Може пък точно на тях да им се наложи да бягат.

- Големи приказки.

- Аз съм журналист. Такива ги харесвам.

Телефонът на мъртвеца звънна кратко.

- Входящо съобщение от някой, наречен Бригс. Погледни.

Мери се надвеси над телефона. Съобщението беше: „Приключи ли?“

- И това ли е голяма приказка? - попита тя.

- Трябва да тръгвам. - каза Танк.

Мери му върна пушката и му подхвърли ключовете от колата на Макнеър. Двамата се затичаха през равното поле, като заобикаляха мескитовите храсти. Скочиха от бордюра и бягаха до колата на Мери. Джипът беше паркиран до нея, а пикапът на Макнеър беше по средата на паркинга.

Кафенето беше тъмно, дори и неоновият каубой беше угасен.

- На бас за петдесет долара, че пикапът е регистриран на негово име - рече Танк.

- Даже и не си го помисляй. Който и да е пратил съобщението, вероятно чака на километър-два нагоре по пътя. Не искам да съм тук, когато пристигне, за да провери защо Макнеър не му отговаря.

- Ще рискувам.