Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Живеем в един прекрасен нов свят - продължи Йън. - Свят на възможности. Свят, в който просяк в Мозамбик има достъп до същите знания, същия експертен опит и същия подбор на информация като милиардер в Манхатън. Живеем в ера, в която отделният човек има огромна власт и всеки от нас е способен на невъобразими постижения. Лекар в Атланта може да „печата“ човешка тъкан от една-единствена клетка. Учен в Cao Пауло може да промени ДНК и да елиминира лошите гени. Съпруг в Токио може да разговаря с жена си в Квебек и не само да чува гласа й, но и да я вижда... на часовника си. За това пишеше в старите комикси и научнофантастичните романи, за това се говореше в радиосериалите от миналото. Всеки ден ние се пресягаме към бъдещето и го впрягаме в настоящето. Но нищо от това нямаше да е възможно без средствата на мигновения достъп до информация, без отговора и преноса й. Това са стълбовете, върху които е изградена УАН.

Йън се спря и огледа залата. Беше толкова тихо, че щеше да чуе, ако някой изтърве не игла, а микрочип. Лицата бяха обърнати към него, в очите блестеше амбиция.

- Преди двадесет години - продължи той - ми хрумна идея как да събирам информация от едно чудесно ново изобретение, наречено „Световната мрежа“. Идеята се превърна в нещо, чието име беше „УАНскейп“. В онова средновековно време му викахме „Лазещия из мрежата“. Днес „УАНскейп“ е най- ползваната интернет търсачка в света.

Той се усмихна, наслаждавайки се на смеха на колегите си.

- Не спрях с „УАНскейп“, а продължих и създадох компания, която пишеше софтуер и още една, която произвеждаше хардуера, съставил гръбнака на интернет. Изградих компания, която правеше смартфони и таблети, използващи този гръбнак, а наскоро купих и компания, която създава съдържание, което се предава по нашия хардуер и на което хората се наслаждават от своите смартфони и таблети. Но това не е достатъчно. Имам по-голяма отговорност и тя е да надзиравам този великолепен организъм, наречен интернет. Да го пазя заради просяка в Мозамбик и заради милиардера в Манхатън. И тогава един ден открих „Кларус“. И веднага разбрах, че „Кларус“ ще ми даде тази възможност.

За пръв път забелязах „Кларус“, когато узнах, че моите приятели от Форт Мийд са избрали вашето оборудване, за да прехванат целия трафик, навлизащ в страната през интернет. Вгледах се по-внимателно в „Кларус“, когато ми казаха, че една страна е използвала вашето оборудване, за да срине цялата система за въздушна защита на врага си и така да осигури достъп на своите военновъздушни сили до въпросната съседна страна. Но реших, че трябва да работим заедно, едва когато разбрах, че създаден от вас вирус е поразил ядрената програма на една неназована държава, при това така, че е довел до внезапен и почти катастрофален срив. Някой би ли могъл да ми припомни името на този вирус?

Главите срещу него се поклатиха, а няколко пръста се размахаха в отрицателен жест, който показваше, че това не е удачна тема на разговор. Йън не очакваше и нещо друго от хора, които си изкарваха хляба, като пазеха тайни.

Той стана от мястото си на масата и слезе по пътеката.

- Както вие всички знаете, покупката на „Кларус“ не беше обикновена сделка. Аз не купих само активи, техническо ноу- хау и регистри с поръчки. Исках повече. Настоявах всички вие, които сте тук тази вечер, да преминете на моя страна и да станете моята преторианска гвардия. Вашата задача ще бъде да пазите всичко, което сме изградили до момента, и да пазите останалия свят от онези, които искат да ни навредят. Можем да поддържаме тази забележителна организация здрава само като имаме достъп до всяка нейна клетка. Можем да идентифицираме вирусите и паразитите, които застрашават съществуването ни, и да ги елиминираме безмилостно само като видим цялата информация, която се носи из вените й. Залогът е всичко или нищо.

Йън вдигна чашата си. Гостите станаха и кристалът от техните чаши блесна под свещите.

- И така, тази вечер ви приветствам официално с добре дошли в семейството на УАН и заедно ще преобразим УАН от корпорация в нещо повече - нещо, каквото светът още не е виждал.

Мери го познаваше.

Познаваше Ботуша.

Тя излезе от кафенето, а Кал Милър й пожела лека вечер и заключи вратата зад нея. Беше минало десет часът и паркингът беше опустял. Музикалната програма беше завършила преди половин час, а заведението следваше строга политика за бързо освобождаване на помещенията. Беше тъмно, а паркингът изглеждаше различен с толкова малко автомобили. Мери се спря на няколко пъти, преди да се ориентира и да забележи колата си в далечния ъгъл на по-близкия парцел, на сто-двеста метра от нея.