Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Продължавайте - подкани я Мери.

- Наскоро бил претърпял операция, нещо на сърцето. Не можеше да яде нищо прекалено мазно или с много холестерол. Притесняваше се как готвим храната. Настояваше да е без растителни или трансмазнини, нали знаете, всичките ония глупости от Ню Йорк. Ало, ние да не сме шибаният „Четири сезона“, бе?!

- Откъде знаете, че е бил от Ню Йорк?

- Имаше акцент, затова. Но съм адски сигурна, че не беше оттук.

- Спомняте ли си как изглеждаше?

- Дебел, червендалест. Бих казала позатлъстял. Косата му беше сресана на една страна. Не приличаше на мъж от корица на списание „GQ“. Но другият, този от снимката, беше направо да го изядеш.

- Той е женен - каза Мери.

- Забелязах - кимна Минди, но сякаш това нямаше никакво значение за нея или за похотливите й амбиции. - Има ли нещо друго? Чакат ме пет маси и хората вече сигурно са изпаднали в истерия или са побеснели.

- Мисля, че това е достатъчно.

- Съжалявам за приятеля ви. Виждам, че наистина сте съкрушена - каза Минди, като се приближи и потупа Мери по рамото. - Предполагам, че и на вас не ви е пукало, че е бил женен.

- Аз бях негова... - започна Мери, но си прехапа езика. Нямаше какво да се обяснява.

- Ботуш - рече Минди на излизане.

- Моля?

- Готиният тип наричаше другия „Ботуш“. Изглеждаха ми приятели. Просто казвам.

Минди затвори вратата зад себе си.

- Мога ли да ви помогна с нещо друго? - попита Кал Милър.

- Можете - каза Мери, но не знаеше с какво. Все трябваше да има още нещо. Не беше карала четиридесет километра, само за да разбере, че Джо беше изял последния си обяд с дебел агент на ФБР с прякор Ботуша, с проблеми със сърцето и нюйоркски акцент. За жалост нямаше никаква, идея кой би могъл да е Ботуша, а не смяташе, че Дон Бенет, Ранди Бел или който и да било от ФБР би се зарадвал на въпросите й. Със сигурност не и Едуард Мейсън, не и след като му обеща повече да не си пъха носа в делата на Джо, а той я заплаши недотам деликатно, че ще я тикне в затвора, ако не го направи. Освен това не искаше и да застрашава националната сигурност на страната.

Национална сигурност. Двадесет и четири каратовото непробиваемо извинение за всички действия на правителството. Питай на своя отговорност.

- Госпожо?

Мери въздъхна и стана, като знаеше, че забравя нещо, но не се сещаше какво.

- Благодаря ви - каза тя накрая, като се промъкваше странично между препарирания броненосец и бюрото.

Кал Милър отвори вратата.

- Ако сте гладна, с удоволствие ще ви донеса каквото пожелаете. За сметка на заведението. Известни сме с пържената си пилешка пържола.

Тогава се сети. Национална сигурност. Ами сигурността на „Ореховокафявото кафене“?

- А камерите? - попита тя рязко. - Имате охранителни камери, нали?

- Като всички останали - кимна Милър. - Но не съм сигурен, че ще помогнат.

- Колко камери сте разположили?

- Разположили? - учуди се Милър на думата. - В сградата имаме двадесет и четири камери. Застрахователната компания изисква да покрием всеки квадратен сантиметър.

- Значи имате камера и в ресторанта?

- Две. При предната врата и на касата. Разбира се, има няколко и на паркинга. Неприятностите обикновено стават точно там. Нали знаете, сбивания, сдърпвания, такива неща. Другите камери са пръснати отзад към сцената. Но може и да е твърде късно, дискът се презаписва на всеки два дни.

- Въпреки това бих искала да погледна.

- На ваше разположение.

- Да започнем с вътрешните.

Джеси забеляза фаровете в алеята и си дръпна забързано от електронната цигара. „Идвм вднг“, пусна съобщение тя.

Раница. Лаптоп. Сълзотворен спрей. Джеси се увери, че е взела всичко необходимо, и изтича надолу по стълбите. Грейс седеше на дивана и размахваше дистанционното за телевизора.

- Да го пускам ли?

Джеси остави раницата си до предната врата и се тръшна до сестра си. Телевизорът беше на канала със „Сървайвър“.

- Мишле, трябва да изляза.

- Но това е финалът. Трябва да видим кой ще спечели.

- Знам, но това е по-важно.

- Ти трябва да ме гледаш. Мама ти го каза.

- Съжалявам, но трябва да тръгвам. Заради татко е.

- Къде отиваш?