Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Имам урок по голф в „Бел Еър Кънтри Ютъб“. После съм на масаж.

- А ти, Тристан?

- Аз харесвам китайския. Мама ме научи да казвам „дю не ло мо“. Знаеш ли какво означава?

- Това звучи точно като нещо, изречено от майка ви - каза Йън с усмивка. Дю не ло мо означаваше „еби си майката“. - Ей, другата седмица започва Висшата лига. Ще отидем до Англия със самолета, за да хванем първия мач. „Арсенал“ играе с „Уест Хем“.

- „Арсенал“ ще ги смачкат - каза Тревър. - На треньорската скамейка ли ще седим?

- Е, все пак притежаваме клуба, нали?

Йън беше купил Арсенал, един от най-старите и престижни футболни клубове в Англия, преди три години и имаше договор за спонсорство. Логото на УАН беше на екипите на играчите.

- Не искам да ходя чак до Лондон заради някакъв тъп футболен мач - намръщи се Тристан. - Не мога ли да остана тук и да се грижа за животните?

Откакто се преместиха в Лос Анджелис, момчетата се бяха сдобили с цяла менажерия. Имаха чинчила, два хамстера, котка, боа удушвач и трикрако куче, взето от приют. То се казваше Хауи.

- Ще видим, Тристан. Иска ми се да си в пилотската кабина с мен. Дори ще те оставя да приземиш самолета. Какво ще кажеш?

Тристан сви рамене, без да изглежда заинтригуван.

- Може би.

- Аз ще го приземя - пожела Тревър. - Толкова добре, кол- кото и ти, тате!

Йън се разсмя.

- Трябва да бягам, момчета. Грижете се за мама. И, Тристан, никакви животни повече.

Той затвори, като се чувстваше самотен. Много обичаше синовете си, а все не можеше да ги вижда достатъчно често. Той отиде в задната част на кабинета и през една въртяща се библиотека влезе в голяма баня с гардероб. Взе си душ и се преоблече за вечеря с черни панталони и добре ушита черна риза. Огледа се за последно в огледалото и замръзна от ужас. Не можеше да бъде. Не и толкова скоро. Той приближи лицето си до стъклото. И все пак... ето го.

Сив косъм.

Не сив, бял. Искрящ като снежинка.

Той намери пинсети, отскубна провинилия се косъм и го пусна в мивката, където той се сля с порцелана и изчезна.

Това, че човек е смъртен, беше единствената концепция, която не можеше да приеме.

Питър Бригс вървеше по ул. „Хай“ към собствения си апартамент. Сержант Бригс. Йън можеше да бъде язвителен. Разбира се, той беше шефът и можеше да си го позволи. Но все пак...

Той запали цигара и гневно издиша дима. Вечният подофицер, никога офицер. Така да бъде. Той мина зад ъгъла на сградата и погледна през Моравата към река Айсис, или каквото там име беше дал Йън на попресъхналото подобие на поток. Оксфорд в Тексас. Що за глупост. Но Йън го беше направил. Беше наел архитект, беше внесъл камъка и беше отделил две години и повече от един милиард долара, за да построи проклетото почти перфектно копие на един от най-старите университети в света. А Питър Бригс беше до него през цялото време.

Адютант.

По време на Бурската война това са били хората, грижещи се за офицерите. Адютантът движел всичките дела на офицера - подготвял му облеклото, лъскал му ботушите, грижел се за коня, готвел, когато се налагало, завивал го през нощта и го цункал по проклетата бузка. И след всичко това се биел редом до него.

Бригс беше адютантът на Йън, без значение дали му харесва или не. Работата му беше да се грижи за добруването на офицера, а това означаваше да предприема действия, които офицерът можеше и да не осъзнава, че са в негов интерес. Действията, които Бригс обмисляше, засягаха Мери Грант.

Той се обади на Джолана.

- Жената. Тръгнала е нанякъде.

- Къртицата ми каза. Пътувам.

- Впечатлен съм. Сега нека видим дали можеш да ме впечатлиш още повече. Слушай внимателно какво ще направиш.

Отне му по-малко от минута да опише какво иска от Джолана по отношение на Мери Грант.

- Всичко ли е ясно?

- Кристално - каза Джолана.

Питър Бригс затвори. Доволен, че е предприел съответните мерки да защити офицера си, той тръгна към апартамента си, за да се изкъпе и облече за галавечерята.

Един лоялен адютант би направил точно това.

ДРИПИНГ СПРИНГС 32 км.

Мери натисна газта, като поддържаше скорост малко под сто и тридесет километра в час. От сто и тридесет до сто и четиридесет си играеш със съдбата. Над сто и четиридесет просто изгаряш.

Беше осем и петнадесет вечерта. Слънцето висеше точно пред нея и флиртуваше с хоризонта. Небето беше като подпалено, обагрено в онова прегоряло оранжево от уестърните на Зейн Грей, които адмиралът толкова много обичаше. Пътят се издигаше и спускаше по хълмовете и сечеше през тексаската пустош. Десет минути след като излезе от очертанията на града, тя се почувства сама и неспокойна, пионер в една странна и безкрайна земя. Цялата увереност от вида й в огледалото в безопасността на дома й изчезна. Пистолетът на Джо вече не я вдъхновяваше, а тегнеше като камък на кръста и напомняше за безразсъдството й.