Кристофър Райх - Абсолютен контрол

Също оттогава Джолана беше започнал да върви стабилно нагоре по стълбицата на йерархията. Бригс беше дал да се разбере, че работата му е да защитава г-н Принс и компанията му. Говореше за УАН като за страна, а не като за корпорация. На Джолана това му харесваше. Той беше човек, който предлага своята вярност безрезервно, а УАН представляваше всичко, на което се възхищаваше. Беше могъща, влиятелна, уважавана, а най-хубавото беше, че не съдеше за хората по цвета на кожата им. В УАН се ценяха постиженията. Важни бяха способностите.

Ако работата му налагаше да застреля федерален агент, добре тогава. За него това беше да убие враг, задачата не беше по-различна от това да елиминира бунтовник в Ирак. Или си с УАН, или си срещу нея. Освен това Джолана си беше патил от ФБР. За него тази задача беше шанс за разплата - да уравновеси везните на правосъдието, така да се каже. И ако работата му изискваше да се погрижи за друг проблем, значи щеше да се погрижи.

Той погледна часовника си и видя, че жената стои в кафенето вече цял час. Това не беше положително развитие на нещата. Той имаше ясна представа какво правеше тя вътре и беше сигурен, че г-н Бригс нямаше да е доволен, когато разбере.

Джолана отвори жабката да провери истинското си оръжие, деветмилиметрова „Берета“ с десет патрона в пълнителя и още един в цевта, пригодена да стреля с усилени боеприпаси. Тази вечер не му трябваше карабина. Работата щеше да е отблизо, лице в лице.

Той затвори жабката и се настани да чака. Вече си повтаряше какво щеше да каже на Мери Грант, преди да я убие.

- Казвам се Мери Грант. ФБР. Бих искана да говоря с управителя.

Сервитьорката погледна значката на Мери.

- Да, госпожо. Моля, изчакайте тук, докато го открия.

- Благодаря ви.

Сервитьорката изчезна някъде в задната част на кафенето. Мери чакаше с отпуснати ръце, точно както трябваше да изглежда. Ако значката предизвикваше такива отговори, щеше да я носи по-често.

Минута по-късно към нея се приближи висок и пълен чер- нокож мъж на около петдесет години с дънкова риза.

- Кал Милър.

Мери се представи и показа значката на Джо.

- Бихме ли могли да поговорим някъде на по-тихо място?

- Мога ли да попитам за какво става дума?

- Преди два дни един агент е бил прострелян и убит в ранчо „Летящите рога“ нагоре по пътя. Точно преди това е ял тук. Бих искала да ми помогнете да разбера с кого може да е бил.

- Кабинетът ми е отзад.

Милър я поведе към задната част през врата с надпис „Личен достъп“. Кабинетът му беше претъпкан и с размерите на килер за метли. Стените бяха облепени с плакати от минали концерти - Винс Гил, Брус Хорнсби и Уили Нелсън. Милър се вмъкна зад бюрото си, а Мери отмести някакъв препариран броненосец от фотьойла. Като сядаше, разкопча сакото точно колкото да позволи на мъжа да зърне полуавтоматичния „Глок“ на Джо. Едва тогава забеляза, че и той носи оръжие под ризата, нещо много голямо и много лъскаво.

Тя му подаде касовата бележка, която беше намерила в портфейла на Джо.

- Сервитьорът тук ли е? Бих искала да му задам няколко въпроса.

- Това е Минди. Тя взима по две смени в понеделник и четвъртък. Нека я доведа.

Милър излезе от кабинета. Мери си пое дъх и се опита да се успокои. Беше преминала първата проверка и не я бяха разкрили. Сега трябваше да се държи нормално и властно като Джо.

Милър се върна, следван от сервитьорката Минди. Тя беше ниска, налята червенокоса жена на средна възраст, с твърде тежък грим. Гърдите й щяха да изскочат от стегнатия черен потник.

- Как сте? - попита Минди и протегна ръка. - Кал ми каза защо сте дошли. Наистина съжалявам за случилото се на приятеля ви. Имате ли негова снимка? Бих могла да помогна.

- Да - отвърна Мери. - Разбира се.

Първа грешка . Не си беше подготвила снимка на Джо.

Тя се потупа по джобовете за телефона си и затърси снимка на Джо, за да я покаже на сервитьорката. На всички той беше или с момичетата, или с Мери. Нямаше нито една, на която да е сам. Накрая избра кадър на Джо с момичетата от Коледа миналата година. Поне носеше костюм и тя с болка осъзна, че е същият, с който е бил облечен преди два дни.

- Ето го.

- Това дъщерите ли му са? Бедните момичета. Наистина са много красиви.

- Да, така е - каза Мери, може би твърде бързо.

- Хамбургер, пържени картофи и кола. Помня го - кимна сервитьорката, вдигна поглед и се усмихна доволно. - А другият беше голям каприз.