Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Карлос?

Танк се приближи до прозореца и надзърна вътре. Това, което видя, накара стомаха му да се обърне.

Той се върна бързо до колата си. Потърси под предната седалка, но там нямаше запас от течна смелост. Облегна се на джипа, като дишаше тежко и гледаше къщата на Карлос. Събореният стол и неподвижните крака още бяха пред очите му и той се зачуди какво, по дяволите, да прави. Щяха да го открият, нямаше как да се измъкне.

Той се стегна и се върна бавно до къщата. Предната врата беше заключена. Танк мина покрай стария пясъчник и заобиколи отзад. Стъпи на верандата и дъските изстенаха под тежестта му. Вратата на кухнята беше открехната. Видя нещо тъмно на цвят в коридорчето към трапезарията, нещо тъмно, но сякаш течно и живо. Той потисна порива да си тръгне и пристъпи вътре. Миризмата на кордит, на барут от изстрел, го накара да спре. Той се загледа в локвата кръв и в мухите, които бяха накацали и се угощаваха.

Страхливците бягаха, но кой оставаше? Идиотите? Определено не и героите. Първо на първо, един герой нямаше да забърка приятеля си в беда.

Журналистите оставаха.

Танк мина през кухнята и влезе в трапезарията. Карлос Канту лежеше на пода по лице с дупка от куршум в слепоочието. Танк коленичи и провери за пулс. Приятелят му беше мъртъв.

Танк остана клекнал за около минута, като се опитваше да установи какво се беше случило. На масата до отворения лаптоп имаше чаша кафе и полуизядено десертче. Чашата все още не беше изстинала напълно. Кафе и „Сникърс“ не му се струваха подходящи за последна вечеря. Телефонът беше паднал на метър-два встрани на пода.

Когато болката в страдащите му от артрит колена се усили, той се изправи, а ставите му изпукаха като сноп сухи съчки. От всичко изглеждаше, че Карлос беше работил, а някой се беше промъкнал зад него и го беше застрелял в главата. Изстрелът го беше съборил от стола. Очите му бяха отворени. Беше умрял, без да разбере какво става или поне без да се опита да се съпротивлява и да се бие. Но кой би могъл да мине по скърцащия под, без да издаде и звук?

Танк веднага разбра, че вината беше негова. Той се беше обадил на Канту на път към патологията, а след това пак той беше изказал на глас и пред хора тежките обвинения, че нито Джо Грант, нито информаторът са били убити с пистолет. В телефона му имаше есемеси, имейли, а, разбира се, и снимките. Всички те разкриваха самоличността на съконспиратора му.

Внезапно стана много важно да разбере кой го беше направил.

Танк вдигна телефона на Канту от пода и провери списъка с разговорите. Разпозна първите цифри на последното обаждане, получено от Карлос преди около час. Той чукна по екрана и набра номера.

Някой вдигна на четвъртото прозвъняване и един изтормозен мъжки глас каза:

- Дон Бенет слуша. Как сте, г-н Канту? Надявам се, че не се обаждате, за да се измъкнете от разпита в понеделник сутринта?

Не - отвърна Танк. - Ще дойда. Просто исках да съм сигурен в колко часа.

- В девет сутринта. Всичко наред ли е?

- Всичко е идеално, сър. Бях забравил да си запиша в колко часа.

Танк затвори. Това, че Бенет се беше обаждал, му донесе известно облекчение. Както беше разтърсен, можеше съвсем спокойно да допусне, че от ФБР имат пръст в убийството на Канту. Добрата новина беше, че не си уговаряш среща е някого, когото възнамеряваш да убиеш. Лошата беше, че ако Карлос не беше пречукан от ФБР, то това беше дело на групата или групите, отговорни за убийството на Джо Грант и информатора му.

Танк потри чело. Кое беше по-опасно - да остане или да си тръгне? Той отвори директорията с текстовите съобщения. Последните бяха от шест и петнадесет следобеда.

„Хей, Карлос, у вас ли си? Ще ми се да мина. За снимките е.“

Канту:

„Вкъщи съм. Ела когато искаш. Няма да излизам.“

„Ще се видим след малко.“

Канту:

„Мини отзад. Предната врата е счупена.“

Танк гледаше съобщенията и усети, че му се завива свят. Това, което виждаше, нямаше никакъв смисъл. Според телефона на Карлос съобщенията бяха пратени от него, от Танк Потър. На екрана се виждаха неговото име и номер. Проблемът беше, че Танк беше изхвърлил телефона си в реката два часа по-рано.

Радиомълчание.

Първата му реакция беше гняв, после го обзе несигурност, а накрая и страх. Да хакнеш телефон, за да унищожиш няколко снимки, беше едно, но да пращаш съобщения от същия номер, при това след като беше унищожил апарата със собствените си ръце, беше нещо съвсем различно.