Кристофър Райх - Абсолютен контрол

Беше време да спечели малко пари.

Карлос Канту излезе забързано от колата си и се затича нагоре по стълбите към спалнята. Не можеше да повярва, че вече е шест часът, а той едва сега се прибираше. Бюда беше на двадесет и няколко километра южно от Остин, а тази вечер имаше ужасно задръстване заради преобърнал се камион за тор.

Карлос захвърли служебното облекло от патологията с петна от пот по него и влезе в банята, като пусна само студената вода. Бездруго по това време на годината тя не падаше под 26°С. Докато се миеше, мислеше само за едно нещо - за пари. Искаше да вземе тридесет и пет хиляди долара за часовника и нито цент по-малко.

Той излезе изпод душа, облече се с къси панталони и тениска на футболния отбор „Лонгхорнс“, отвори нощното шкафче и извади торбичката с веществените доказателства и личните вещи, в която беше и задигнатият вчера часовник „Патек Филип“. Вече беше чист и реши да си го сложи. Златото проблясваше, а секундната стрелка се движеше гладко по циферблата с украса от слонова кост. Каишката от крокодилска кожа му отиваше на китката.

Карлос върна часовника в торбичката и го прибра. Ако не струваше толкова много, щеше да се изкуши да го запази за себе си. Но с тридесет и пет хиляди долара можеше да направи много неща. Щеше да плати лечението на майка си, да помогне на сестра си с таксата за колежа, а може би дори щяха да му останат пари да си купи и нова кола.

Не обичаше да краде от мъртвите. Предпочиташе да мисли за действията си като „умишлено преместване“. Разни неща постоянно се губеха при транспортирането от местопрестъплението, болницата и моргата. Ако някак си се озоваваха в джоба му, толкова по-добре.

Канту слезе в дневната. Чаша кафе и десертчета „Сникърс“, извадени от хладилника, минаваха за вечеря. Влезе в Ибей. Търгът течеше в момента. Снимката на часовника „Патек Филип“ изпълваше екрана. До момента беше получил три предложения, но всичките бяха доста под исканата от него сума. Провери какви бяха подателите на офертите. Двама бяха търговци на часовници от Флорида, а третият беше частно лице от Си- атъл. Всичките му изглеждаха редовни. Той се намръщи. Нямаше да приеме по-малко от тридесет хиляди. Тридесет беше магическо число.

Телефонът му звънна мелодично. Беше есемес от Танк Потър, който го питаше дали може да дойде.

- Ох, не и отново - измърмори той и взе телефона, като се чудеше дали да отговори. Вече беше направил достатъчно услуги на Танк. Проблемът с репортерите беше, че те винаги искаха още и още. Сети се как Едуард Мейсън му крещеше да побърза и да натовари телата във вана, без дори да са напълно подготвени. Този човек имаше сериозен проблем с отношението си към другите. Карлос реши, че с удоволствие ще помогне на приятеля си само за да натрие носа на онова дребно лайно в костюм.

Той написа на Танк да идва, когато реши, и го предупреди да влезе през задната врата.

- Доскоро - върна му съобщението Танк.

Карлос остави телефона и отново се загледа в търга. Имаше нова оферта.

Двадесет и пет хиляди долара или нищо. Това беше окончателната му цена.

„Вярваш ли му? “

Мери стоеше в дрешника и гледаше окачените дрехи.

Синьо сако, тъмносини панталони и бяла риза. Тя подбираше дрехите внимателно и ги подреждаше върху леглото, как- то някога в неделя вадеше най-хубавата си рокля за ходенето на църква. В момента обаче мислите й далеч не бяха ангелски. Божията молитва, химнът „Напред, Христово войнство“ и двадесет и третият псалм бяха последното, което й минаваше през главата.

Мери Грант беше ядосана. Беше й писнало да я размотават, беше й писнало да я лъжат и манипулират. А най-вече, помисли си тя, й беше писнало да не знае истината.

Джо не й се беше обадил, за да се сбогува. Беше се обадил, за да й каже, че в ситуацията има нещо сбъркано из основи. Това обаждане беше вик за помощ, макар и да знаеше, че тя не може да му даде нужната подкрепа.

Не се беше обадил на Ранди Бел.

Не се беше обадил на Дон Бенет или на Едуард Мейсън.

Не се беше обадил на никого от ФБР.

Беше се обадил на жена си, цивилно лице на четиридесет километра, шофиращо по претъпкана магистрала с двете си дъщери, която не се занимаваше с нищо по-опасно от това да се справя с обикновените и обичайни превратности на всекидневния живот.

Джо се беше обадил на съпругата си, защото тя е била единственият човек, на когото е можел да се довери.