Кристофър Райх - Абсолютен контрол

Мери си обу панталоните, облече ризата, като я опъна плътно по гърдите си. Избра чифт строги кафяви обувки, които беше носила точно два пъти. Накрая си сложи и сакото. Влезе в банята, среса си косата и я прибра на опашка. Взе топла кърпа и избърса малко от спиралата за мигли, изтри фон дьо тена от скулите си и си махна червилото.

Застана пред огледалото и се огледа преценяващо.

Изправи гърба.

Изпъни раменете.

Не се усмихвай.

Нещо липсваше.

Тя отвори чекмеджето на Джо и се разрови из вещите му. Повдигна брадичка и забоде значката с американското знаме на ревера си. Изглеждаше както трябва, но усещането не беше такова. Нямаше я онази притегателност, чувството на власт. Изглеждаше като майка на две деца, която отива на родителска среща или при секретаря на организацията на собственици на имоти в квартала. Не беше офицер ветеран.

Мери се върна в дрешника. Коленичи, бутна панталоните на Джо настрани и разкри четвъртит черен сейф, малко по- голям от минихладилник, но десет пъти по-тежък. Сейфът за оръжие на Джо. Тя знаеше комбинацията и след секунди вече беше отворила вратичката и беше извадила „Глок 17“, кутия с патрони и кобур.

Мери занесе пистолета в спалнята. Като всяка примерна съпруга на военен тя можеше да се оправя с оръжие. Знаеше, че трябва да го носи на предпазител и без патрон в цевта, но агентите държаха пистолетите си винаги заредени. Извадиш ли го - стреляш. Не беше стреляла от години, но това беше без значение. Нямаше намерение да използва оръжието. Пистолетът на Джо й даде увереността, която й беше нужна, за да изиграе тази роля.

Тя се върна в банята и отново застана пред огледалото. Изглеждаше по същия начин, но се чувстваше съвсем различно.

Преди четиридесет и осем часа тя беше скърбяща вдовица, на косъм от това да се предаде и примири. В този момент обаче беше агент на ФБР, който разследваше убийството на Джо Грант.

„Вярваш ли му? “

Не, призна си Мери. Не вярваше на Едуард Мейсън. Не му беше повярвала дори за секунда.

Танк зави и слезе от магистралата, като мърмореше нервно, докато джипът подскачаше и скърцаше по черния път. При удара във форда беше изкривил полуоската и сега воланът му дърпаше наляво. На предната броня имаше и вдлъбнатина кол- кото тенис топка, но тя поне не се различаваше особено от другите. Полуоската обаче се нуждаеше от ремонт.

Иззад завоя се показа сива дървена къща със стени от припокриващи се дъски, скрита наполовина от опасно изкривена върба. Боята на вратата между двата мръсни прозореца беше толкова напукана и олющена, че стърчеше като бодли на таралеж. Бурените бяха превзели ливадата още преди години. Къщата изглеждаше съвсем изоставена. Единственият признак, че вътре живее някой, беше паркираната отпред стара „Хонда“ на Карлос Канту.

Танк свирна с клаксона и спря. Излезе от колата и се намръщи, тъй като гърбът още го болеше от удара в бъбреците.

- Има ли някой вкъщи? - провикна се той. - Карлос, аз съм.

Той загази през високата до кръста трева към предната врата. Отиването до Бюда беше изстрел в тъмното. От два часа пазеше официално радиомълчание. Точно това трябваше да направиш, когато някой хакне телефона ти. Всъщност не само бяха проникнали в устройството, но и го бяха превзели изцяло. На абордаж.

Смартфонът беше най-ефективното шпионско приспособление, измисляно някога от човечеството. Позволяваше ти да говориш с един приятел или с десетима едновременно и да виждаш лицата им. За секунди можеше да получиш всякаква информация от която и да е публична база данни в света. Правеше снимки и клипове с такова качество, че изглеждаха като живи. Казваше ти къде се намираш с точност до три метра на всяко място по земята, а след това ти посочваше магазините и всякакви учреждения около теб. Но този следобед Танк беше научил от личен опит, че проблемът е, че смартфонът може и да те шпионира.

Танк потропа по вратата.

- Изненадващо посещение. Аз съм, Танк. Отвори.

Заслуша се да чуе скърцането на дъските по пода при приближаването на Карлос до вратата. Къщата беше построена през 1920 г. и той беше сигурен, че нито една летвичка или гвоздей не са били подменяни. Почука отново и когато никой не отговори, пристъпи вдясно и викна през отворения прозорец:

- Карлос, тук ли си?

Никакъв отговор. Къщата беше абсолютно тиха и това го изнерви. Като репортер Танк беше вършил много неща, които вбесяваха хората. На практика това си беше изискване на работата. Ченгетата, областният прокурор или някой обвиняем все не бяха съгласни с нещо, което си написал. През годините беше получил немалко заплахи - че ще го пребият, очистят и не само. Но за пръв път му се случваше някой да пречи на разследването му, като унищожава доказателства.