Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Хакване - обясни Джеси накъсо. - Грубиянина го е направил за пет минути. Добре, аз не съм като него, на мен ми трябваха тринадесет минути, но поне го направих, мамо. Плених знамето. Добра съм колкото Грубиянина, а той е най- добрият в света.

Мери затвори предната врата и отиде до кухнята, а дъщерите й я следваха като кученца.

- Кой караше колата, мамо? - поинтересува се Грейс.

- Един от ФБР - рече Джеси. - А сега мирувай. Мама още не ми е отговорила на въпроса. Кой е Танк?

- Той е репортер - обади се Грейс.

- От „Стейтсмън“ - добави Мери неволно. - Е, поне нещо такова.

- Нещо такова? Това пък какво означава?

- Той е адски висок и има рошава коса - изкикоти се Грейс.

- Шт! - прекъсна я Джеси, без да отделя очи от майка си.

- Искаше да пита нещо за баща ви. Това е всичко.

- За гласовото съобщение от татко ли?

Явно това беше причината за притеснението на Джеси. Мери беше допуснала твърде лековерно, че успокояващите думи ще приспят страховете на дъщеря й, че тя е виновна за изтриването на съобщението от Джо.

- А, не - отвърна тя, като се стараеше да звучи лековато и безгрижно. - Пита за работата му. Нищо, което да се отнася до вас двете.

Тя извади бутилка портокалов сок от хладилника и сипа в две чаши.

- Ето. Защо не намерите нещо за гледане по телевизията?

- Мамо, нещо не е наред - не отстъпи Джеси. - Виждаме го. Не се държиш нормално.

- Ами, да - съгласи се Грейс. - Чух, че преди с Танк разговаряхте.

- Той тук ли е бил? - настоя Джеси. - В кухнята?

- Какво наистина се е случило с татко? - додаде по-малката дъщеря. - Той какво имаше предвид, като каза, че те лъжат за оръжието, с което е бил прострелян?

- Кой лъже? - погледна Джеси сестра си. - Грейс, какво е казал репортерът?

- Не съм сигурна - смънка Грейс. - Но той не искаше те да откарват татко във Вирджиния. Затова мама отиде с него до центъра.

- Мамо, трябва да ни кажеш какво става. Достатъчно големи сме да знаем.

Мери изгледа дъщерите си. Черно и бяло. Не можеше да намери думи. Колко точно да им каже? Бяха ли достатъчно възрастни да споделят тревогите й? Почувства се приклещена в ъгъла. Щеше й се Джо да е тук и да й помогне.

- Кажи ни истината - настоя Джеси. - Става дума за тате. Имаме право да знаем.

- А какво е „Семафор“? - попита Грейс.

- Грейс, млъквай - подскочи Мери.

Очите на дъщеря й плувнаха в сълзи.

- Мамо! - не издържа Джеси. - Ти млъквай!

- Не смей да ми говориш така - не й остана длъжна Мери.

- Спрете и двете! - изхлипа Грейс и застана между тях, като ги гледаше. - Не се карайте. Мразя да се карате.

Грейс я прегърна силно.

- Стига, мишленце. Всичко е наред. Не исках да кажа това. Мама е просто разстроена. Съжалявам.

Тя целуна русата главица на Грейс и забеляза как по лицето на Джеси пробяга сянка на обида. Мери пусна Грейс и махна на по-голямата си дъщеря да се доближи.

- Ела тук, фъстъче.

Джеси поклати глава и скръсти ръце.

- Моля те - каза Мери.

Джеси не помръдна от място и продължи да гледа майка си упорито. Мери седна с Грейс на масата и я държа в прегръдката си, докато не се успокои и не спря да плаче. Забеляза, че откак- то се беше върнала, дъщеря й на няколко пъти се присвиваше сякаш от болка.

- Какво има, мишле? - попита тя. - Какво става?

- Нищо - отвърна Грейс.

- Сигурна ли си?

- Не сменяй темата - прекъсна я Джеси. - Нали ти каза, че е добре. Престани да й трепериш. Тя не е някаква крехка порцеланова чаша.

- Нищо ми няма, мамо - увери я Грейс с усмивка, като бършеше сълзите си.

- Наистина ли?

- Съвсем.

Джеси сви рамене, въздъхна драматично и само дето не завъртя очи.

- Кажи ни за татко.

- Първо - започна Мери, - няма за какво да се притеснявате.

- Че кой е казал, че сме притеснени?

- Мери си приказките, госпожице! - сопна й се Мери с пламнал поглед. Джеси преглътна и сякаш се смали с два-три сантиметра. Мери си пое дъх и заговори спокойно: - След като баща ви беше убит, имах някои въпроси какво точно се е случило. Г-н Потър също имаше някои въпроси, но той и аз няма да говорим повече за това. Това е нещо, което само аз мога да разреша.

Джеси си дръпна стол и седна.

- Какво смяташ, че е станало? - попита тя кротко и без сърдене.