Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Ще се повозим. Няма цял живот да седя в този ван.

Къртицата излезе от паркинга, мина покрай къщата на семейство Грант и спря на половин пряка по-надолу.

- Недей - спря го Джолана и го хвана за рамото.

- Махни си ръката, преди да съм я отрязал.

- Ако Бригс разбере...

- Ако? Нали точно това е целта на упражнението.

Джолана изгледа Къртицата. Дребен човек. Сто седемдесет и два-три сантиметра с вдигнати ръце, нямаше и седемдесет килограма с мокри гащи. Можеше да разкъса такъв с голи ръце, но въпреки това от Къртицата го побиваха тръпки, сякаш гледаше смъртта в лицето. Джолана пусна рамото му.

- Както кажеш, човек.

Къртицата се изкиска, а езикът пробяга по устните му.

Плъзгащата се задна врата на къщата беше отключена. В кухнята сякаш нямаше никого. Къртицата дръпна вратата и влезе. Наклони глава и се ослуша. Този момент му харесваше най-много - тръпката от незаконното проникване. Той прекоси стаята и надникна зад ъгъла. Не видя никого. Обърна се и обиколи кухнята, като се оглеждаше за телефона на Мери Грант. Видя таблета, но той беше заключен, а разбиването на паролата щеше да му отнеме твърде много време.

Пак огледа плотовете и масата, но телефона го нямаше никъде.

Къртицата се върна в коридора. В една купа до предната врата имаше ключове за кола, дъвки, ментови бонбони, нищо интересно. Той тръгна нагоре по стълбите. От двете страни на коридора имаше по една врата, по-близката беше открехната и той я бутна. Една руса глава се подаваше изпод завивките. Златиста коса, зачервени бузи. Дъхът му секна. Това беше Грейс, по-малкото момиче.

Той пристъпи в стаята сякаш не по своя воля и забрави за телефона на Мери Грант. Искаше трофей. Извади телефона си и измъкна стилетото с дългото тънко острие. Протегна ръка, така че да влезе в кадър и да се видят татуировките, и започна да снима.

Ръката прокара острието покрай бузата на момиченцето, край рубиненочервените устни и потрепващите клепачи. Можеше да помирише дъха й.

От другата страна на коридора се чу стъпка и подът изскърца под тежестта на човек.

Къртицата побърза да излезе от стаята. Погледна към голямата спалня и видя телефона на нощното шкафче. Една сянка се мярна под вратата само на няколко сантиметра от него. Беше другата дъщеря.

Къртицата не побягна. Стисна ножа по-здраво и се запита дали моментът най-после не беше дошъл. Дали най-накрая ще действа както му се иска. Пръстите го засърбяха в очакване.

Тя просто трябваше да отвори вратата.

Сянката помръдна, той слезе по стълбите и напусна къщата.

- Ти спечели.

Мери стоеше приведена напред с ръце на коленете си и дишаше тежко. Потта капеше от челото й по земята.

- Днес не се брои - каза Кери, застанала по същия начин до нея.

- Мерси.

- Права ли бях?

Мери се изправи и най-после успя да нормализира дишането си. Бяха пробягали пет километра за двадесет и осем минути. Не беше най-доброто им постижение, но далеч не беше и най-лошото.

- Да, права беше - призна тя. - Имах нужда от това.

- По кое време ще тръгнете утре?

- Няма да тръгваме. Ще задържат тялото на Джо по-дълго за аутопсия.

- О? - учуди се Кери. - Това нормално ли е?

- Управителят на погребалното бюро каза, че е нормално. Нищо не мога да направя. Честно казано, дори изпитвам облекчение. Момичетата не харесват Бостън.

Мери мина по алеята и влезе в къщата. В кухнята наля на двете по чаша вода. Кери изпи своята и остави чашата в мивката.

- Започна ли да мислиш какво ще правите ти и момичетата?

- Не още.

- Джо остави ли ви нещо?

- Пенсията му и застраховката „Живот“.

- А спестявания?

- С две деца и на правителствена заплата? Поне ще се ползваме от здравните му осигуровки. Така или иначе ще ми се наложи отново да започна работа.

- Ами медицинското училище? Каза ми, че искаш да бъдеш лекар. Това може да е шансът ти.

- Четири години учене, после стаж и чак тогава практика. Да, бе.

- Значи си мислила за това?

- Достатъчно дълго, за да знам, че няма как да стане.

Мери погледни Кери и отмести очи. Щеше да помисли за възможностите си по-късно, след като разбереше какво се беше случило със съпруга й.

- Ако междувременно имаш нужда от нещо... нали знаеш, колкото да се оправиш. Напоследък Марк изкарва доста пари. Може би ще успее да намери нещо за Джес в „Епъл“ от следващото лято. Някакъв стаж например.