Кристофър Райх - Абсолютен контрол

Показваха се началната й страница в Амазон, входната страница в сметката й в банка „Чейс“, профилът й във Фейсбук и акаунтът в Шатърфлай. Мяркаха се Мапкуест и Гугъл, сайтът за медицинска информация WebMD , онлайн радиото „Пандора“, страницата на кредитните карти „Ситикардс“ и на банка „Уелс Фарго“. Виждаха се и сайтовете на вестниците „Остин Американ Стейтсмън“, „Ню Йорк Таймс“, „Хъфингтън Поуст“ и „Дръдж Рипорт“. Излезе и порталът на здравноосигурителната й компания. Устройството, поставено на оптичния кабел към дома й, показваше, че някои от страниците са посещавани наскоро, но повечето бяха изтеглени от историята на браузъра.

На друг панел бяха сайтовете, свързани с номера на социалната й осигуровка. Сред тях бяха извлеченията по кредита й, информация за ипотеката, жилищния кредит (от Сакраменто ) и декларацията за федералните данъци.

Самото добиване на информацията беше просто. Всички сървъри на УАН работеха със софтуер, който съдържаше цяла колекция от филтри, до които достъп имаше само Йън. Филтърът отсяваше всякакви лични данни, всичко от телефонни номера и номера на кредитни карти до номера на социалната осигуровка. Щом ги откриеше, ги запазваше завинаги. Деветдесет и един процента от целия интернет трафик минаваше през сървър, рутер или суич, произведен от УАН.

Той докосна един екран, който висеше във въздуха пред носа му. Страницата на „Остин Американ Стейтсмън“ се отвори и Йън забеляза, че Мери е чела статията за съпруга й. В това нямаше нищо странно. Той докосна екрана отново и го сви до първоначалния му размер.

Отвори входната страница на Мери в банка „Чейс“. Нямаше как да разрови по-надълбоко, докато не получеше паролата. По същия начин нямаше и достъп до подробните извлечения по кредитните й карти или до застрахователните й акаунти.

Йън докосна екрана и страницата се смали.

Засега индексирането на Мери Грант беше само предпазна мярка. Ако тя се превърнеше в заплаха, той щеше да се добере и до паролите й. Нямаше да е трудно и щеше да се разрови по- дълбоко. Кръглата кула щеше да стане по-голяма и да съдържа стотици страници. Можеше да узнае всичко, което Мери Грант беше извършила в миналото, и всичко, което вършеше в настоящето.

Но най-важно беше, че ще знае какво ще направи и в бъдещето.

Беше късно и момичетата спяха. Или поне Грейс спеше. Без съмнение Джеси беше на лаптопа си и правеше каквото там правеше до късно през нощта. Мери слезе по стълбите до кабинета на Джо. Беше се облякла с долнище на анцуг и е една от тениските на Джо от университета в Джорджтаун. Той постоянно присъстваше в мислите й, чак й се струваше, че все още е жив, макар и под някаква друга форма. Той премахваше всякакво съмнение, успокояваше всеки страх. Тя трябваше само да каже „Не мога“ и той щеше да й отвърне „Разбира се, че можеш“.

Мери остави чашата си с чай и айпада на бюрото. Седна на стола и извади бордната карта от джоба си. Погледът й се спря на кода от седем знака под името - 7ХС5111. Това беше членският номер на Джо в групата на редовните пътници на „Американ Еърлайнс“.

Тя отвори интернет страницата на авиокомпанията, чукна върху „Програма „Награди“ и написа номера на Джо. Отвори се ново поле за паролата, тя я въведе и беше препратена към страницата на Джо.

Миличък, обърна се тя към Джо наум, толкова си лесен.

Мери беше подготвена. Където имаше пушек, имаше и огън. Ако Джо не й беше казал за пътуването до Сан Хосе, можеше да има и други такива случаи, било то до Сан Хосе или някъде другаде. На страницата бяха изброени скорошните полети на Джо. Тя започна да ги брои от горе на долу и прегледа още две страници. Общо двадесет и седем пътувания. Тя отвори бележника и започна да отбелязва всеки, за който имаше запис. Много от полетите съвпадаха съвсем точно и тя си спомняше коментарите на Джо за случаите, по които работеше тогава. Тези не я притесняваха.

Но имаше и такива, които не й харесваха. Два през ноември, един през декември, три през януари и така нататък чак до юли.

В главата й светна не просто предупредителна лампичка, а направо зави сирена за пожар.

Телефонът звънна. Обаждаха се от погребалното бюро.

- Госпожо Грант, аз съм Хорас Фийли. Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно, но, изглежда, имаме проблем.

Мери извъртя стола с гръб към бюрото.

- Слушам ви.

- Накратко, не можем да вземем тялото на съпруга ви. Обикновено патолозите го освобождават, след като са направили аутопсията. В този случай обаче явно има забавяне.