Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Вече мога ли да го пускам? - изсумтя Канту.

- Можеш, пускай го.

Танк се върна при информатора. Вече свикваше с гледката на страховития труп и краката му не се подкосяваха.

- Този тип няма ли си име?

- Джон Доу. Самоличността му е неизвестна.

- Къде му е портфейлът?

- Всичките му ценни вещи са взети.

- Сне ли му пръстови и зъбни отпечатъци?

- За какво? Федералните знаеха кой е той.

- Дай да видя протокола.

- В кабинета на патолога е заедно с ценните вещи. Под ключ.

Танк огледа тялото по-внимателно. Прецени, че човекът е на четиридесет и две-три години, висок около метър и седемдесет и пет. Ръцете и краката му бяха тънки като солети, коремът беше мек и отпуснат, нямаше татуировки, а ноктите му бяха добре поддържани. Повдигна една от дланите и видя, че няма мазоли, драскотини или белези. Мъж, който не се беше занимавал с физическа работа и един ден през живота си, явно костюмар. Забеляза, че на безименния пръст на лявата ръка има вдлъбнатина от пръстен, но нямаше по-бледа ивица по кожата. Заключи, че информаторът се е разделил с жена си или се е развел някъде преди три месеца. Скоро щеше да липсва на някого.

Танк извади телефона си и направи няколко снимки на телата.

- Без снимки - прекъсна го Карлос Канту. - Знаеш правилата.

- Няма да ги качвам в Ютюб.

- Изтрий ги. Моля те.

- Не мога. Не и този път.

Канту застана пред вратата със скръстени ръце, като блокира изхода. Танк измъкна още две двайсетачки от щипката си и му ги протегна в нещо като опит за подкуп и мирно споразумение. Канту взе банкнотите.

- Изгаряш мостовете зад гърба си, Танк.

- Това може да е последният мост, по който минавам.

Карлос Канту се върна в „хладилника“, за да прибере телата. Беше на четиридесет години и взимаше подкупи, за да свърже двата края. Не беше очаквал животът му да се развие така.

Той плъзна отделенията с труповете обратно и почисти помещението, като си припомняше слънчевите следобеди на „Роял Стейдиъм“, играчите в оранжево-кафяви екипи, бягащи напред-назад, осемдесетте хиляди гръмогласни зрители по трибуните и гърмежите от стария топ при всеки тъчдаун.

Доброто старо време.

Канту се изсмя обезсърчено. Беше твърде слаб, за да играе, но му харесваше да е в медицинския екип. Мечтата му беше да стане лекар, но се отказа в последната си година в колежа, тъй като трябваше да се грижи за болната си майка. Времето минаваше, майка му почина, той все така искаше да бъде лекар или поне физиотерапевт, но някак си не успя да вземе диплома.

Карлос приключи с почистването, угаси осветлението и заключи вратата. Провери дали всички кабинети са празни, за да е сигурен, че ще си тръгне последен и няма да остави някой в сградата. На излизане се спря до бюрото си, отключи чекмеджето за папки и извади торбичка с цип, в която имаше портфейл, златна гривна и ръчен часовник. Беше излъгал Танк. Задачата да прибере ценните вещи на информатора беше негова. Той чинно сложи портфейла и гривната в плик за веществени доказателства и го запечата. Часовника остави за себе си. Беше швейцарски „Патек Филип“ с вечен календар, изработен от осемнадесеткаратово злато и с каишка от крокодилска кожа. Според един сайт в интернет цената му беше сто двадесет и шест хиляди долара. Надяваше се да го пусне на търг и да вземе поне половината от тези пари.

Канту обърна часовника в дланта си и забеляза, че на задния капак има гравирани инициали.

„НаХ. С. Благодаря. Й.“

Мери Грант оживяваше пред очите му. Снимка по снимка и пиксел по пиксел.

Не нейна снимка, Йън Принс не се интересуваше от физическия й вид. Беше няколко минути преди десет вечерта, а той стоеше по средата на кабинета си и гледаше истинската й личност, живота й, определен от онлайн активността й.

Йън беше индексирал Мери Маргарет Олмстед Грант.

Кабинетът беше широк и просторен, с размерите на тенис корт, е дървен под и окачен таван. През прозорците се откриваше изглед към Моравата и Големия Том. Йън обаче не гледаше осветената камбанария, а холографските изображения, които се издигаха от височината на коляното и образуваха кръгла кула около него - обгръщаха го като съшито от кръпки одеяло, но всяка кръпка беше интернет страница, която Мери Грант посещаваше редовно.