Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Мислех, че напоследък отразяваш политика - каза Канту. - Отдавна не си се отбивал.

- Върнах се към старите неща - избягна въпроса Танк. - За нищо на света не бих пропуснал този случай.

- Около този тип има нещо, дума да няма.

- Наистина ли?

Моргата не се беше променила откакто, беше идвал тук за последен път преди три години - нисък таван, флуоресцентно осветление, бели плочки по пода и стените и вездесъщата миризма на амоняк, от която ти се насълзяваха очите.

Канту изтегли едно от отделенията. Тялото на информатора беше в зелен чувал.

- От ФБР бяха тук цял ден и задаваха доста въпроси.

- Дон Бенет също ли беше?

- Кой е той?

- Ръководителят на управлението на Бюрото в Остин. Плешив, с мустак и изглежда сякаш някой му е натикал лопата в задника.

- Тук беше. Но не той ръководи нещата.

- А кой?

- Един нисък тип със сива коса. От Ню Йорк. Много сериозен и делови.

- Как се казва?

- Май Тед. Или Ед - поклати глава Канту. - Знам само, че нареждаше на доктор Донет и му казваше какво да прави с телата.

- Какво имаш предвид? По закон патологът е длъжен да направи аутопсия.

- Така седят нещата. Пращат труповете във Вашингтон, там ще ги изследват. До утре на обед зрябва да ги подготвя да зранспортиране.

- И двата?

- Типа с половината глава и пича от ФБ Р.

Танк осмисли чутото. Беше съвсем сигурен, че изпращането на телата извън щата не е стандартна процедура. Аутопсиите на жертвите на убийство се извършваха от най-близкия патолог. Беше въпрос на разходи, удобство и бързина. Разлагането на трупа започваше в секундата, щом сърцето спреше да бие, а с времето процесът се ускоряваше.

Карлос Канту посегна към ципа.

- Не си вечерял бурито с боб и сирене, нали?

- Не.

- Предупредих те.

Канту смъкна ципа, Танк надникна и бързо отмести очи, като си пое рязко въздух, за да се сдържи. Събра сили и плахо погледна отново „типа с половината глава“. От лицето беше останало едното око, долната половина на носа, устата и брадичката. Останалата част от черепа и мозъкът бяха отнесени чисто, като от удар с лопата.

В официалното съобщение на ФБР се казваше, че специален агент Джоузеф Грант е бил смъртоносно ранен при разпит на информатор, но е успял да убие въпросния информатор, преди сам да умре. Танк беше виждал много трупове. Докато се занимаваше с престъпления и убийства, беше научил много за изящното изкуство на огнестрелните рани - от калибър .22, които изглеждаха едва ли не като изгаряне от цигара, до куршумите калибър .44 Магнум, които правеха големи дупки на влизане и още по-големи при излизане. Нито един пистолет не можеше да причини такова увреждане. В детството си Танк беше ходил много пъти на лов за елени и диви прасета пекари и опитът му подсказваше, че само пушка с голям калибър е способна да пръсне череп по този начин с един изстрел.

- Мога ли да видя другия тип? Онзи от ФБР.

Канту пъхна ръце в джобовете на лабораторната си престилка.

- Казах ти как стоят нещата, Танк. Трябва да съм изчезнал оттук в девет и петнадесет.

Танк извади двайсетачка и я мушна в ръката на Канту.

- В славните стари времена щях направо да купя каса бира „Хайнекен“.

- Стигат ми и шест тъмни бири „Шайнър“.

Канту натика банкнотата в джоба на панталона си, мина надолу по редицата шкафове и издърпа отделението с тялото на Джоузеф Грант. Разкопча ципа и разгърна чувала на гърдите, като разкри смъртоносната рана. Виждаше се, че тялото е пристигнало направо от болницата - около устата още имаше лепенки, а гръдният кош и торсът бяха покрити със засъхнала кръв. Грант беше прострелян с един куршум в гърдите. Входната рана беше с диаметъра на средния пръст на Танк - кръгла черна дупка.

- Може ли да го повдигнеш?

Канту надигна тялото и показа изходната рана. Беше с размера и вида на смачкан грейпфрут. Две неща направиха впечатление на Танк. Първо, нито един пистолет не нанасяше такива поражения и, второ, диаметърът на входящата рана беше твърде голям, за да бъде причинена от пистолетен куршум. Всичко това водеше до един факт, който нямаше как да бъде отречен. Дон Бенет лъжеше.

Беше очевидно, че от ФБР искат да пратят труповете в приятелски ръце и да ги държат далеч от любопитни очи и от репортери като Танк.