Кристофър Райх - Абсолютен контрол

Мери намали снимката, докато на запад се появи градчето Дрипинг Спрингс.

Джо беше убит точно в ранчо „Летящите рога“.

Мери въведе „Ореховокафявото кафене“ в полето за търсене и се оказа, че то имаше собствен сайт и се представяше като ресторант и място за музика на открито. На снимките се виждаше дълга и ниска постройка встрани от магистралата. Името беше изписано върху големия бял сенник, а един шестметров неонов каубой, въртящ ласо, приветстваше посетителите. Тя чукна върху адреса и се появи карта, на която се видя, че кафенето е на магистрала 290 на двайсет и пет километра източно от Дрипинг Спрингс.

ФК. Ореховокафявото кафене. 1 сл. обд.

Тя предположи, че вчера Джо се беше срещнал с някого в кафенето в един следобед. Дали пък той не беше „ФК“?

Тя прехвърли наум имената на колегите на Джо, като се опитваше да се сети за някого, чието име започваше с „Ф“. Не успя и въведе в търсачката „УАНЛуук“ „списък с имена на момчета с Ф“. Излезе дълъг списък, но тя не се сещаше за някой Фарли, Франк или Фредерик.

Дали пък „ФК“ не бяха инициалите на информатора? Мери не смяташе така, понеже нямаше логика да се срещаш с таен информатор на публично място, а после да отидеш с колата до скрито ранчо, за да се видиш с него отново няколко часа по-късно.

Тя погледна телефонния номер най-горе на листа и го набра от своя апарат. След четири прозвънявания някой вдигна:

- Анджело Карузо слуша.

- Здравейте, г-н Карузо.

- Кажете за какво ме търсите.

Гласът беше като на възрастен човек, дрезгав и пресипнал от тютюн.

- Аз съм Мери Грант.

- Познавам ли ви?

- Съпругът ми беше Джо Грант.

- Кой?

- Специален агент Джоузеф Грант от ФБР. Беше убит вчера.

Карузо помълча и се прокашля.

- Съжалявам за загубата ви, госпожо. Но не смятам, че бих могъл да ви помогна.

- Видях името и номера ви в бележника му и...

- Значи тогава знаете, че аз съм съдия във Върховния съд на щата Тексас, окръг Травис. Каквато и работа да съм имал със съпруга ви, трябва да остане и ще остане поверителна. Мога ли да ви попитам защо се обаждате?

- Имам няколко въпроса относно неговата работа. Видях вашето името в бележника му. Помислих си, че може би...

- Госпожо Грант, съпругът ви беше федерален агент. Като такъв неговата работа не засяга семейството му. Предлагам ви да прекратите тези проучвания. Лек ден. Още веднъж - наистина съжалявам за загубата ви.

Карузо затвори.

Мери смъкна телефона от ухото си, поразена от рязкото сопване на съдията. Ако бяха очи в очи, сигурно щеше да й удари шамар. Кой беше той, че да твърди, че работата на Джо не я интересува и че трябва да прекрати проучванията си?

- И на теб да ти го начукам, съдия Задник - изруга тя на глас.

В този миг Мери Маргарет Олмстед Грант възприе официално ролята си на адвокат и защитник на съпруга си и на негов глас пред света.

Ще открия какво ти се е случило, Джо , обеща тя на духа му. Нямаше никаква идея в какво би могла да се забърка, но точно сега не й пукаше. Някой се опитваше да скрие нещо от нея и тя искаше да узнае какво.

Мери огледа отново намачкания лист и очите й се спряха на драсканиците в долната му част. Триъгълниците бяха два по два, оцветени в тъмносиньо, а от едната страна стърчаха чертички.

Не, не беше това, не беше разбрала правилно. Чертичките се допираха под ъгъл в единия си край като стрелките на ръчен часовник, а всяка водеше към един от сините триъгълници. Те обаче бяха разположени различно. Ако бяха в кръгъл циферблат, първият щеше да покрие сектора от дванадесет до три часа, а вторият щеше да заеме мястото между четири и единадесет. Това можеше да означава какво ли не. Джо беше драскал нещо, докато е говорел по телефона.

Мери сгъна листа на две и стана. Хрумна й, че не само Дон Бенет криеше нещо. После се сети, че все още не беше погледнала още едно нещо. Беше го взела от болницата заедно с обувките на Джо, колана, часовника, иглата за вратовръзка от морската пехота и любимия му медальон на св. Кристофър, покровителя на пътниците. Носеше го на врата си от тринаде- сетгодишен.

Тя изтича нагоре по стълбите.

Вещите на Джо бяха върху масичката, където ги беше оставила предишната вечер. Обувките и коланът бяха в торбичка с шнур. Часовникът, иглата за вратовръзка и медальонът на св. Кристофър бяха отделени в малка чантичка с цип, а портфейлът беше в друга такава. Беше съвсем обикновен сгъващ се кожен портфейл, износен и протрит. Момичетата му го бяха подарили преди три години за Коледа, за да смени ужасния портфейл с лепка от велкро, който ползваше от сума ти време. Тя го отвори и погледна вътре. Както винаги, се улуди колко малко кредитни карти носеше Джо. Имаше една издадена от ФБР „Виза“ за служебните му разходи и „Американ Експрес“ за лична употреба.