Кристофър Райх - Абсолютен контрол

Някъде трябваше да има следа към нещата, с които се беше занимавал. Джеси каза, че всичко, което правиш с телефона, оставя следа. Хората също оставяха следи.

Мери отвори чекмеджето. Вътре беше пълна бъркотия от моливи, химикали, гумички и ластичета, все още неразопаковани нови дивидита и блистери „Зантак“ срещу стомашни киселини. В една кутийка стояха визитките му, а в друга бяха онези, които беше получил, повечето от други агенти и от колеги от правоохранителни служби. Тя мушна ръка по-навътре и пръстите й напипаха още една кутийка, пълна с най-различни флаш памети. Някои бяха съвсем стандартни, но други бяха изработени с повече въображение и дизайнът им прикриваше обикновения алуминий. Откри сребърен медальон във формата на сърце, голям и масивен ключ от кола, кутийка кибрит и опаковка дъвки, които тя толкова харесваше.

Мери отнесе флаш паметите в кухнята и ги провери една по една в настолния компютър. Всички бяха неизползвани, в нито една нямаше съхранена информация. Още една задънена улица.

Тя се върна в кабинета на Джо. На бюрото имаше само един предмет за украса - малка пиринчена статуетка на ухилен Буда, сувенир от годините в Банкок. Двамата често бяха канили на гости тайландските му колеги, правеха барбекюта на терасата на апартамента им с изглед към река Чао Прая. Джо имаше обичай да облъчи всички с чара си още при пристигането на новото място. Канеше специалния агент начело на местното бюро, хората, с които работеше, както и всички други на по-важни постове. Едва сега Мери осъзна, че Джо не беше довел на гости нито един от новите му колеги в управлението в Остин.

Имаше и нещо друго. Хрумна й, че Джо беше спрял да говори за работата си пред нея. ФБР не гледаше благосклонно, ако агентите споделяха подробности по случаите с половинките си, но разпорежданията не бяха толкова строги, колкото в ЦРУ В Бюрото нямаше нещо такова като абсолютно мълчание, агентите не бяха обвързани от свещена клетва да не продумват нищо освен един на друг. Въпреки това тя не можа да се сети кога Джо й беше споменал за нещо конкретно, по което работи, ако не броим епизодичните пътувания до Сан Антонио по належащи бюрократични дела.

Тя остави статуетката на Буда на мястото й и стана. На вратата се спря и се огледа още веднъж. Нещо не й изглеждаше наред, но разбра какво е едва след малко. Отговорът беше „нищо“. Просто стаята беше твърде чиста.

Джо беше прибран колкото осемгодишно дете. Беше се случвало да чисти кабинета му цял час, а след само десет минути той пак изглеждаше сякаш през него беше минал ураган. Последният й опит да въведе някакъв ред в хаоса беше преди пет дни. Знаеше, че Джо беше стоял до късно няколко нощи оттогава досега, но подът не беше заринат от хартии, а в кошчето нямаше празни кутийки от „Ред Бул“.

Е, и? - запита се тя. - Какво от това?

Не знаеше. Но имаше нещо... сбъркано.

Всичко... и всички... оставяха следа.

Мери пристъпи отново в стаята и започна да я обхожда покрай стените. Бутна библиотечката, за да види няма ли нещо зад нея, надникна зад фотьойла и пролази на четири крака да огледа и под бюрото. Откри каквото търсеше, затиснато между машината за унищожаване на документи и стената. Смачкан на топка лист хартия. Тя го разгъна трескаво и го изпъна върху бюрото, като го приглади с длани.

Страницата беше изпълнена с почти нечетливия почерк на Джо. Повечето бяха номера, един адрес, няколко имена и какви ли не драсканици. Не приличаше на скритото съкровище, което беше търсила.

В горния край на страницата беше изписан телефонен номер с името „Карузо“ под него и бележка „Експ. потвърдено 7/29“.

Какво беше „Експ.“? Експедиция? Двадесет и девети юли беше преди едва няколко дни.

Няколко сантиметра по-долу имаше адрес, изписан диагонално по листа - „17990 по магистрала 290 Изток. 3 сл. обд.“ А още няколко сантиметра по-долу пишеше „ФК. Ореховокафявото кафене. 1 сл. обд.“.

Мери поклати глава. Само в Тексас можеше да има „Ореховокафяво“ кафене.

Под адресите следваха поне десетина драсканици на чертички и триъгълници.

Мери отиде забързано до спалнята си, взе си айпада и се върна в кабинета. Въведе адреса в полето за търсене. Появи се сателитна снимка на изгорената от слънцето пустош в Централен Тексас, а бялата линия по средата обозначаваше магистрала 290. Кръстчето, показващо местоположението на адреса, се падаше по средата на някакви шубраци. Тя увеличи изображението и се появи пунктир, очертаващ границите на частен имот. Следващото увеличение показа и името - ранчо „Летящите рога“.