Кристофър Райх - Абсолютен контрол

Къртицата се замисли за момичетата. Едното беше на петнадесет, другото на единадесет. Щеше да бъде много интересно да разбере нещо повече за тях. Например дали харесваха момичета или момчета, дали пиеха или взимаха наркотици, дали гледаха порно. По-голямото момиче беше смугло и високо. Малкото беше русо, с бяла кожа и фино. Харесваше му да си представя тънките й китки и нежното й лесно ранимо вратле.

- Приключи ли? - попита го Джолана. - Не ми се ще някой да почне да ме пита какви филми ще дават по специалния канал този месец.

Къртицата се качи в буса, без да отговаря. Секунда по- късно беше седнал отново на мястото си, а тъмните му, потънали в черепа очи се бяха вперили в машините, сякаш беше някакъв дроид, който се зареждаше.

Джолана знаеше за какво си мисли партньорът му. Не беше нищо хубаво.

Вината не е твоя.

Джеси седеше на леглото си и гледаше разсеяно през прозореца. Беше със слушалките, а музиката беше толкова силна, че изтикваше всякакви лоши мисли. Думите на майка й се въртяха отново и отново като основен мотив в тежката музика, заглушаваха баса, потискаха китарите и надвикваха всичко. Всичко освен баща й.

Татко й разбираше. Татко й знаеше за кодовете, софтуера и колко готина беше технологията. Той не смяташе за странно, че тя харесва нещата, които харесва. Той беше напълно наясно с онази нейна частица, която обичаше да потъва в интернет и която оживяваше, когато хванеше телефон. Когато се беше свързала.

А сега го нямаше. Беше мъртъв. А мъртъв значеше, че го няма завинаги. Тя се опитваше да разбере „завинаги“, но не можеше. Беше твърде плашещо.

Джеси взе своя смартфон, евтин апарат с платформа на „Андроид“, и отвори имейла, който си беше пратила. В него беше скрийншотът на лога от телефона на майка й. Смарт- фоните помнеха всичко. Някъде из тях имаше запис за всяко обаждане, за всяка посетена интернет страница, за всеки бутон, който потребителят беше натиснал. Можеш да изтриеш есеме- сите, имейлите или гласовите съобщения, но не можеше да изтриеш следите, които те оставяха. Единственият начин беше да унищожиш самия телефон, да го разбиеш на хиляди парченца. Дори и тогава обаче оставаше запис при интернет доставчика, а вероятно дори и в безжичния оператор.

Тя доближи екрана до лицето си, за да прочете вихрушката от букви, числа и наклонени черти. Знаците, показващи целия трафик към телефона, бяха достатъчно ясни - изходящи обаждания, входящи обаждания, гласови съобщения, време, продължителност. Тя забеляза обаждането на баща й в 16:03:29 часа до 16:04:05 часа (телефоните използваха двадесет и четири часовата скала). Пресметна, че гласовото съобщение е било двадесет и пет секунди, тъй като поздравленията на майка й при включването на гласовата поща траеха цяла вечност.

- Здравейте. Аз съм Мери. В момента не мога да приема обаждането ви, но ако оставите съобщение, ще се свържа с вас при първа възможност. Желая ви страхотен ден - произнесе Джеси на глас. Майка й беше толкова жизнерадостна, толкова оригинална... толкова досадна. Ей, мамо, помисли си тя, имам една новина за теб - те знаят, че си ти. Нали са избрали твоя номер. Джеси прегледа следващите редове код и видя, че няма други гласови съобщения. В 17:31 часа майка й най-после беше прослушала съобщението от баща й. В 18:30 часа го беше чула втори път. Джеси обаче не забеляза никъде в редовете на кода указание за изтриване на съобщението. Майка й поне не я лъжеше. Но пък с възрастните никога не може да си сигурен.

- Вината не е моя - смъмри Джеси майка си. - Твоя е, за- щото не си прослушала съобщението по-рано.

Тя се върна към един ред код, който беше по-различен от останалите. Представляваше пълна бъркотия от букви и символи. Нямаше никакъв смисъл. Беше сигурна, че познава почти всеки вид компютърен език, но такъв не беше виждала.

Тя пусна кода с есемес до Гарет, единственият друг гимназист от курсовете й в Тексаския университет. Не беше Грубиянина, но имаше ум в главата си. „Г. КПД е това? Намерих го в телефона на майка ми. Помощ.“

Джеси пусна смартфона на леглото, смъкна слушалките и стана. Чувстваше се различна, чувстваше се като преди. Осъзна, че докато гледаше телефона си, не беше мислила за баща си. Това обаче беше достатъчно да я накара да се разплаче отново. Хлипа около минута и спря. Беше твърде уморена, за да плаче повече.

Тя си обу дънки и си облече тениска на „Лед Цепелин“ (турнето „Стълба към небето“ от 1974 г.). Среса си косата и се огледа старателно в огледалото, за да се убеди, че няма пъпки и лицето й не е подпухнало или на петна. Дръпна тениската стегнато около гърдите. Ненавиждаше колко големи ставаха.