Кристофър Райх - Абсолютен контрол

Уводната част на текста преразказваше пресрилийза от Бюрото, а в изложението нямаше нищо, което да напомня за истинска репортерска работа. Нямаше предположения по какъв случай е работил агентът, нито пък някаква информация за него освен сухите факти. Не беше включен и ред думи на вдовицата, но най-важно за Танк беше, че нямаше и намек за самоличността на информатора. Би могъл да напише такъв материал и от килията в ареста.

Танк чукна вратичката на жабката с юмрук и извади плика с неговото име. Преди час писмото съдържаше обещание за нов живот. Сто хиляди долара стигаха за много работи. Беше пресметнал, че след данъците ще има пари да виси в „При Пе- дро“ по пет нощи в седмицата, през есента да отиде на лов в Накодочес, да отскочи на юг до Саут Падре Айлънд за Коледа, че дори и от време на време да се подстригва. Рецепта за висок стандарт.

Той запали двигателя и леко го форсира.

Приличен журналист.

Думите на Солетано засегнаха нещо дълбоко погребано в него. Не беше сигурен дали е гордост или честолюбие. Но така или иначе събудиха нещо, което беше потискал дълго време. Предполагаше, че това беше амбиция, която преди години имаше в изобилие.

Той целуна плика, скъса го на две и хвърли парчетата през прозореца. Мечтаното бъдеще се беше изпарило. Сега зависеше само от него да си изгради друго.

Танк развъртя капачката на бутилката текила и я долепи до устните си. Дявол да го вземе, той беше журналист и половина.

Свали бутилката и по някаква неизвестна причина изхвърли и нея през прозореца. Ал Солетано можеше да му почисти боклуците.

Танк включи на скорост и натисна педала на газта. Докато излезе до паркинга, вече беше вдигнал телефона до ухото си. Дон Бенет увърташе за едно нещо и това беше информаторът. Танк все още имаше една връзка, която можеше да му помогне.

- Патологията на Остин.

- Свържете ме с Карлос Канту - помоли Танк. - Кажете му, че е спешно.

Мери стоеше в преддверието на дома си, а полъхът от кли- матика не можеше да укроти гнева й. Беше си тръгнала от срещата е Дон Бенет преди четиридесет минути, но все още беше бясна от поведението му. В един момент изтръгваше телефона от ръцете й, а в следващия не искаше и да го погледне. Не трябваше да си гений, за да се сетиш, че нещо или някой беше променил мнението му.

Мери тръсна глава, като се зарече, че няма да остави работите така, и влезе в кухнята. Хвърли чантата си на плота и извади бутилка вода от хладилника. Погледът й се спря на шарените кутийки с енергийни напитки, подредени спретнато в ъгъла в дъното. Напитките на Джо. Тя мислеше да ги изхвърли, но след това се отказа. Имаше нужда още малко да го усеща до себе си. Или може би още дълго време.

Телефонът й изжужа. Номерът беше на един стар приятел. Още едно обаждане за изказване на съболезнования. Не вдигна, а остави да се включи гласовата поща. Имаше по-важни неща на главата си - трябваше да подготви нещата за погребението, да запазва билети за самолети и хотелски стаи. Нямаше кога да скърби, имаше твърде много задачи. Но първо трябваше да обърне внимание на нещо друго.

Ако Дон Бенет не искаше да й каже с какво се е занимавал Джо, тя можеше дяволски добре да го открие и сама.

Мери бутна вратата на стаята на Джеси и я отвори.

- Здравей, сладурчето ми. Може ли да вляза?

Джеси лежеше на леглото си, а ръцете й висяха отстрани.

- Махни се.

Мери пристъпи малко по-близо. Сега не беше време да спорят. Имаше световно примирие между всички майки и дъщерите им тийнейджърки.

- Имам нужда от помощта ти - каза тя. - Търся моя домашен ИТ екип.

Единственият отговор беше изсумтяване.

Тя влезе внимателно в стаята. Целият под беше покрит с дрехи. На бюрото стоеше чаша сладка безалкохолна бира, а до нея се виждаше и опаковка от сладолед. Картините на коне и плакатите на момчешки банди ги нямаше отдавна. На едната стена имаше литография с цитат от Джулиън Асандж за „информацията, която иска да бъде свободна“, а на другата беше закачена улична обява за „ДефКон“, хакерската конференция в Лас Вегас. Стаята беше истинско бойно поле, фронтова линия в сблъсъка между подрастващите и възрастните.

Мери седна на леглото. Тя очакваше гневен изблик, нареждане да стане веднага или просто едно жаловито „Мамо!“, но Джеси не проронваше и звук. Има напредък, помисли си Мери. Тя погали дъщеря си по гърба. Петнадесетгодишна, но вече по-висока от майка си. Първородното дете на Мери вече беше млада жена.