Кристофър Райх - Абсолютен контрол

Джеси извърна глава на една страна и стисна очи.

Нещо твърдо и студено докосна главата му над тила.

Къртицата започна да протестира, искаше да се обърне и да види кой е зад него и не се подчинява на програмата му.

Последва ярка светлина. Експлозия. Слънце.

И настъпи мрак.

Мери държеше Джеси в прегръдките си и я остави да се наплаче, докато сълзите й пресъхнаха.

- Как е Грейс? - беше първото нещо, което дъщеря й я попита. - Тя ми прати съобщение, че отива в болницата.

- Все още не знаем.

- Но ти си тук.

- Разбира се, че съм тук - кимна Мери.

При тези думи Джеси се разплака отново.

- Обичам те, мамо - промълви тя.

- И аз те обичам.

Мери беше завела Джеси обратно в дневната. Вратата на спалнята беше плътно затворена. Надяваше се само дъщеря й да не е видяла твърде много.

Джеси изхлипа за последен път и избърса очи.

- Съжалявам. Трябваше да ти кажа, че ще идвам. Знаех, че няма да ми позволиш.

- Права си. Но за това ще говорим по-късно.

- Добре.

- А що се отнася до онази електронна цигара, млада госпожице...

- Ровила си ми в бюрото? - сепна се Джеси.

- Джес.

- Няма нищо. Знам, че просто си се притеснявала - каза тя и се поизправи. - Защо дойде? Защо Йън Принс иска да ни причини зло? Заради татко ли? Той знаеше името ми.

- Татко ти го е разследвал - каза Мери. - Йън Принс е наредил да го убият, за да го спре.

На Мери й трябваха цели десет минути, за да разкаже на Джеси всичко, което се беше случило през последните четиридесет и осем часа. Не й спести нищо. Говореше с Джеси като с възрастен, защото така щеше да говори с нея и адмиралът.

Джеси щеше да навърши шестнадесет едва след няколко месеца. Ако дори малко приличаше на майка си, щеше да може да се оправя сама в мига, в който получеше шофьорската си книжка. В живота на всеки родител идва момент, в който трябва да остави децата да поемат по собствения си път. Мери все още не беше готова за него, но нямаше думата по въпроса.

- Танк наистина ли уби онзи тип? - попита Джеси, след като помълча малко, за да се опита да осмисли чутото.

- Трябваше. Онзи щеше да убие мен.

- А ти наистина ли удари Бригс по главата със стоманената купа?

- Налагаше се.

- Стига бе - изуми се Джеси. - Майка ми е Жената чудо.

- Не - каза Джеси. - Просто майка ти. Това е достатъчно.

- Но откъде Йън Принс знаеше толкова много за мен?

- Някак е успял да хакне компютъра ни и се е сдобил с всичките ни пароли. Предполагам, че е можел да види всичко.

- Взел е всичките ни пари.

- Поне засега.

- Това е преебана работа - каза Джеси. - Съжалявам, но е така.

- Права си - съгласи се Мери. - Наистина е преебана.

- Мамо!

- Мислех, че съм Жената чудо.

- Жената чудо няма толкова мръсна уста.

Джеси опря глава в рамото на Мери. След около минута започна да се смее.

- Какво има? - попита я Мери.

- Имам една идея.

- Каква?

- Знам как е хакнал компютъра ни.

- О?

- Казах на Грейс да не отваря имейли от хора, които не познава.

Джеси стана от дивана, отиде до бюрото, седна и започна да чука по клавиатурата на лаптопа на Грег от Масачузетския технологичен институт.

- Какво правиш? - не разбра Мери.

Джеси дори не вдигна глава.

- Разчиствам сметки. Поне да сме квит.

Йън Принс ликуваше.

„Семафор“ вече беше зад гърба му, в миналото. Мери Грант вече не беше грижа, а и „Титан“ работеше.

Беше вече в Остин, седеше доволен на бюрото си и отвори софтуера, създаден от Давид Голд, Менахем Волкович и мозъчния тръст в „Кларус“, неговата преторианска гвардия. Той влезе в програмата за пръв път и създаде потребителско име и парола. Секунди по-късно вече беше вътре.

Хората от „Кларус“ бяха запретнали здраво ръкави и проследяваха като сенки всяка операция. От Агенцията по национална сигурност не губеха време и бяха подали за дешифриране хиляди прехванати съобщения, Йън виждаше, че са над петдесет хиляди. Бяха групирани по геополитически белег и по приоритет с една до три звезди, като тези с три бяха най- важните. Имаше заявки от Европа, Азия и Близкия изток, както и от всички „клиенти“ на АНС - Пентагона, ЦРУ, ФБР, МИ-6 и много, много други.