Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Не знам. Няма я. Тръгна преди час.

- После ще се върнем на този въпрос. Сега ми трябва ключът или на каквото там устройство е съхранил информацията Старк.

- Как ме откри? - попита Танк.

- С едно съвсем ново изобретение, наречено „ЛоДжак“. Всяка кола над двайсет бона има такъв чип. От десет години насам.

- Наскоро не съм се оглеждал за нови коли.

Кийф затвори вратата и я заключи. Коленичи, претърси Танк, взе му портфейла и изтърси всичките му кредитни карти на пода. Не откри нищо, изправи се и обиколи стаята внимателно. Спря се на кухненската маса и прочете статията.

- Добра работа - каза той. - Джо Грант щеше да е на седмо- то небе и най-накрая да получи повишението във Вашингтон, което искаше. А може би не. Той беше твърде добър в работата си, за да го залостят зад някакво бюро.

Кийф разгледа таблета, на който Танк беше презаписал всички файлове на Старк.

- А ето те и теб, дошъл чак тук без интернет връзка.

- Даже и дайъл-ъп модем нямам.

Кийф взе чашата с текила и изпи половината на един път.

- Малко ми е рано, но пък обикновено до обяд не стрелям по никого.

Той се обърна и коленичи пред Танк.

- Ще сътрудничиш или не?

Танк затвори очи и притаена чело в пода.

- Не.

Кийф опря пистолета в лявото му коляно и стреля.

- В ИРА правят така. Наричат го да „махнеш коляното“ на някого. Боли, нали?

Танк не можеше да говори, превит от агония.

Кийф довърши текилата и остави чашата в мивката.

- Знаеш ли - каза той, - всъщност няма особено значение дали ще получа ключа или не. Важно е никой друг да не го намери. Но ако си тръгна без него, всички нагоре по веригата ще си помислят, че е у Мери Грант. Не знаем къде е тя в момента, но не си представям, че ще успее да се крие дълго. Така че, ако нямаш открадната от Старк информация, няма да имаме друг избор, освен да приемем, че е у нея.

Танк се разплака. Не толкова от болка, колкото от разочарование и от отчаяние.

- В пишещата машина е - каза той. - Ключът е в пишещата машина.

Кийф я огледа и извади ключа от „ЛаФерари“.

- Хитро копеле - отбеляза той, като извади флаш паметта. - Само да знаеш, че така или иначе ще убием Мери Грант и дъщерите й. Господин Мейсън не харесва неща извън контрол. Нито пък Йън Принс.

- Да не сте посмели!

Кийф застана над Танк и насочи пистолета към главата му.

- И как точно смяташ да ни спреш?

Асансьорът беше претъпкан и задушен. Джеси стоеше с лице почти опряло във вратата, притисната от всички страни. Знаеше, че Грубиянина е някъде зад нея, но имаше твърде много хора, за да го заговори. Едва можеше да обърне глава. Асансьорът спираше често и бълваше хора. Последните двама слязоха на двадесет и първия етаж. Вратите се затвориха и желанието й се сбъдна. Беше насаме с Грубиянина.

- Хм... - започна неуверено тя, като се обърна към него и се усмихна. - Хубаво име.

Грубиянина остана с приведена глава и не каза нищо.

- Аз бях от „Нинджинерите“. Защитата ни трябваше да е по-добра.

Все още никакъв отговор.

Джеси се извърна към вратата, като цялото й същество искаше да потъне вдън земя и да умре от срам.

Асансьорът продължи към покрива и надстройките. Вратата се отвори и Грубиянина се промуши край нея. Джес го последва.

- Чудех се дали не бих могла да поговоря с вас за секунда. Не знам как успявате едновременно да се справяте с атаката, проучването и защитата. Направо е страхотно.

Джеси стисна зъби. Звучеше като някаква глупава фенка.

- Всъщност аз дойдох, за да играя срещу вас - продължи тя упорито, като забърза крачка, за да не изостава. - Мислех, че ако спечеля, вие може да поискате да говорите с мен. Виждате ли, имам един проблем. Става дума за хакване, но сама не мога да разбера как е било осъществено. Дори преподавателят ми не може. Който и да го е направил е направо свръхумен. Истината е, че не знам кого друг да питам.

Стигнаха до края на коридора.

Президентския апартамент.

Джеси остана малко назад, докато Грубиянина плъзна картата си през ключалката и отвори вратата. Тя успя да зърне мрамор, много растения и аквариум, който изглеждаше като истински океан. Грубиянина влезе вътре и остави вратата отворена. Джеси надникна, но не посмя на прекрачи прага.

- Моля ви - каза тя, но без да звучи сякаш се унизява. - Става дума за семейството ми. За баща ми всъщност. Имам нужда от помощта ви.