Кристофър Райх - Абсолютен контрол

Той взе химикал и написа „30“ в долната част на листа - стар вестникарски жаргон за „Край. Да се прати за набиране“.

Той се изправи със стон и отиде до мивката. Не беше предполагал, че рана от куршум, който просто беше минал през мускулите и тлъстините, може да боли толкова. Не само раната, цялото му тяло тръпнеше и се тресеше, сякаш наистина се беше блъснал с колата, както беше разказал на Ал Солетано. Изпи чаша вода, но тя само го освежи за малко, не го накара да се почувства по-добре.

Той се облегна на плота и погледна към старата машина „Ъндърууд“ в другия край на стаята. Беше тежка, неудобна, можеше да ти докара артрит на пръстите от силното удряне по клавишите, истинска реликва. Напомняше му за някого, когото познаваше.

Той се върна при бюрото и събра листовете. Статията беше около две хиляди думи и твърдеше, че Йън Принс беше ръководил кампания по изнудване и заплашване на акционерите в „Мериуедър Системс“, за да ги убеди да гласуват за продажба на компанията на „УАН Технолоджис“. Освен това той стоеше и зад хакването на мейнфрейма на ФБР във Вашингтон, довело до кражбата на над хиляда поверителни файла, и беше платил десет милиона долара на Едуард Мейсън. Всичко това беше част от плана му де факто да завладее „Центъра за данни Юта“ на АНС и да установи абсолютен контрол над него.

Нямаше нужда да се спекулира за какво Йън Принс щеше да използва достъпа си, действията му в миналото говореха предостатъчно - заплахи, кражба, саботаж и убийство бяха едва началото на списъка.

Не биваше да се забравя и малуерът, който според Хал Старк Йън Принс беше инсталирал в електронните системи на самолета на Джон Мериуедър. Той се беше разбил в планинския склон точно заради това. Пълното доказване на твърдения беше възможно единствено с пълно проучване на компютрите на Принс, но той щеше да даде уликите на ФБР и да остави Бюрото да се оправя.

Каква ирония, помисли си Танк.

Статията щеше да му донесе голяма награда дори и без обвиненията в убийство. Поне „Пулицър“. Щом излезеше, целият ад щеше да се отприщи. Танк щеше да е ангажиран месеци, ако не и години, за да отрази всички допълнителни разкрития и истории, които неминуемо щяха да завалят. Чувстваше се като герой във филм за Втората световна война - безстрашният войник, който открива кабела на детонатора в пясъка, разравя го с опасност за живота си и тръгва по него до взривателя.

Вече чуваше как Ал Солетано се извинява: „Знаеш ли, Танк, аз не бях на себе си, когато ти казах, че вече не ставаш. Ти беше не просто приличен репортер, а направо страхотен. Нека забравим тия глупости за съкращаването на персонала. Вестникът желае да се върнеш.“

Танк се наслади на мисълта. Честно казано, не беше съвсем уверен, че иска да се върне на старата си работа. Можеше да остане на свободна практика, да си осигури тлъст договор за книга и да развърти кариера като разследващ журналист.

Той докуцука до шкафа и потърси някакви чисти дрехи, и се спря на дънки, макар и леко изкаляни долу по крачолите, и фланелена риза, която миришеше на нафталин. Наплиска лицето си с вода и се среса. Последните два дни се оказаха доста дълги, но въпреки това видът му го порази. Изглеждаше, сякаш го беше газил камион, при това бавно.

Той отмести поглед, дозакопча ризата, взе статията и бележките си и ги сложи върху таблета. Внимателно отвори флаш паметта и я включи. Без нея всичко написано беше просто слухове и брътвежи. Без нея Танк Потър беше мъртвец.

Все още жаден, той отвори шкафчето с надежда да намери кола или джинджифилова бира, нещо за освежаване. Нямаше никакво безалкохолно, но на горния рафт почти в дъното видя две малки високи дървени касетки. Той се изправи на пръсти и сърцето му заби лудешки. Текила. И то не „Куерво Голд“, как- вато държеше като запас в джипа си, а „Хосе Куерво Ресерва де ла Фамилия“, еликсир, достоен за крале, с цена от над сто долара за бутилка.

Танк стъпи нормално. Внезапно болката в раната стана почти непоносима и перипетиите от изминалите дни се стовариха отгоре му. Сети се как се сблъска с Едуард Мейсън на летището, как откри обезобразения труп на Карлос Канту и как изпразни и двете цеви в гърдите на Макнеър. Всеки човек би имал нужда от питие, ако е преминал през всичко това.

Само едно малко, колкото да си успокои нервите и да попритъпи болката.

И все пак... Той се поколеба. Колкото и да му се искаше да си пийне, само една глътка, съзнаваше, че трябва веднага да излезе, да се качи във ферарито и да кара като луд право в Остин. Неговата задача беше да занесе доказателствата на властите. Животът му зависеше от това, не само неговият, но и на Мери.