Кристофър Райх - Абсолютен контрол

Машината реагира според очакванията му.

Нямаше търпение да дочака неделя.

Точно тогава носът се гмурна рязко надолу. В един момент летеше успоредно на земята, а сега се носеше към водите на Пирамид Лейк.

Изумен, Мей дръпна щурвала към себе си и изравни самолета. Погледна таблета, но екранът беше потъмнял. Почука стъклото, но нищо не се промени. Двигателят се закашля и самолетът трепна, сякаш някой го беше ударил отдолу.

Мей си пое дъх, като се опитваше да се успокои. Допреди десет секунди всичко работеше прекрасно. Наземният му екип беше проверил всички модификации. Това беше просто нещо дребно, нищо повече.

Той започна плавен завой обратно на юг. Беше време да се прибира и да върне „Бойна брадва“ обратно на земята. Отново погледна таблета, но екранът беше напълно черен. Отклони очи към таблото и видя, че приборите му също са тъмни. Нищо не светеше по целия дисплей. Щурвалът изведнъж се заби напред и самолетът се спусна стръмно надолу. Мей хвана щурвала с две ръце и с всички сили го дръпна към себе си, но той дори не помръдна. Носът се наведе още, после още и сега самолетът се носеше отвесно право към земята.

Мей прекъсна притока на гориво, но двигателят не само че не спря, но сякаш увеличи оборотите си. Започна да натиска педалите, да се опитва да регулира задкрилките, пробваше всичко, за да измъкне самолета от пикирането, но нищо не се получаваше. Самолетът вече не беше негов.

- Кула, тук е Голф Браво 415, докладвам за спешен случай. Намирам се в неконтролируемо спускане.

Кулата не отговори.

Мей почуства, че започва да му причернява и да губи съзнание от претоварването при ускорението. Усещаше натиска върху гръдния си кош и очните ябълки, беше му трудно да диша. За пръв път си позволи да не гледа приборите и се взря през предното стъкло. Водата се приближаваше с главоломна скорост. Вече беше на по-малко от триста метра.

Мей направи още един опит да дръпне щурвала към себе си.

- Моля те! - извика той.

Щурвалът поддаде. Носът се издигна.

- Слава Богу.

Дори не успя да си поеме дъх, когато щурвалът отново се заби напред и Гордън разбра, че всичко е загубено.

Водата се носеше стремглаво към него, цялото предно стъкло се изпълни в синьо и той осъзна, че това не е повреда. Авиониката и приборите не го бяха подвели, някой някак си беше успял да поеме контрола върху самолета му. Сещаше се само за един човек. Самолетът се вряза във водата и се разби на хиляди парчета.

- Принс! - изпищя Мей.

Джеси Грант седеше на мястото си в отборната станция на „Нинджинерите“ и гледаше как часовникът отброява секундите до началото на „Плени знамето“. Лаптопът й беше включен в мрежата и напълно зареден. Телефонът й също беше зареден и готов за ползване, ако се наложеше да работи едновременно с два браузъра.

- Две минути - обяви говорителят. - Ако трябва да отидете до тоалетната, вече е твърде късно. Ще трябва да стискате.

Джеси изпуфтя. Компютърни гении. Беше си купила достатъчно храна, за да й стигне за играта - безалкохолно „Маунтън Дю“, бонбони „Скигьлс“ и десетина дъвки „Базука“ с картинки от комикси. „Базука“ беше любимата дъвка на баща й.

Балната зала беше претъпкана до пръсване, по трибуните, издигнати край трите стени, нямаше свободно място. В двата противоположни края на помещението бяха поставени камери, а един репортер обикаляше от отбор на отбор и интервюираше играчите.

Тя огледа трибуните, като търсеше Гарет, но й беше трудно да различи лицата в приглушеното осветление. А и Джеси се интересуваше много повече от друг човек и се обърна към самотната фигура на най-отдалечената станция от „Нинджинерите“. Той носеше тъмен суичър и беше нахлупил качулката ниско над лицето си, освен това седеше с гръб към нея и всички останали. Другите отбори бяха в пълен състав от по осем души, но той седеше сам, дори нарочно беше оставил мястото за емблемата празно. Това беше без значение, всички в залата знаеха кой е.

Макс се доближи до нея, изглеждаше нервен, както и се чувстваше.

- Готова ли си, хлапе?

- Надявам се.

- Това може да е нашата година. Разчитаме на теб!

Джеси забоде поглед в монитора на лаптопа, твърде смутена от комплимента, за да отвърне.

- Добре, давай да го направим! - каза решително той и протегна костелив юмрук. Джеси неохотно го чукна със своя. Този преигран ентусиазъм не й допадаше, ако спечелеха, сигурно щеше да иска да скачат и да се бутат във въздуха гърди в гърди. Да имаш да вземаш, помисли си Джес.