Кристофър Райх - Абсолютен контрол

Генерал Улф подръпна маншетите си и намести очилата си. Очите му се стрелнаха към Йън и Боб Голдфарб и се върнаха отново към екрана.

- Няма, г-н президент - започна той тържествено, сякаш бойскаут полагаше клетва, - защото това би било незаконно.

В тези времена, помисли си Йън, законът е последното убежище за мошеника.

Един час по-късно Йън беше отново на борда на „УАН 1 “ и седеше в залата към опашката. Катарина му беше дала добавките, а по венозната система течеше фосфатидилхолин и къпеше теломерите му с хранителни вещества. Лаптопът беше отворен пред него и той нетърпеливо разглеждаше екрана.

Това беше седмата година.

Давид Голд влезе в салона, слаб, загорял и силен.

- Йън, искал си да ме видиш.

Йън вдигна очи и си отбеляза наум докъде беше стигнал.

- Да, Давид. Един въпрос - всичко ли получаваме?

- О, да - отвърна израелският компютърен учен. - Машините ни прехващат всичко, което постъпва в оперативната зала или излиза от нея. Точно това прави „Кларус“.

- Значи наистина бих могъл да подслушвам президента и британския премиер по сигурната им линия?

Голд сведе глава обидено и брадичката му опря в гърлото.

- Защо не, разбира се. Кажи ми има ли нещо, с което „Титан“ би могъл да ти помогне? Нещо належащо?

Йън потропа с пръсти по масата. Хрумна му едно име. Един гневлив червенокос ирландец с голяма уста и опасни разсъждения.

- Всъщност има.

Гордън Мей обиколи самолета си „Бойна брадва“, като спираше тук-там и се надигаше на пръсти, за да излъска огненочервения фюзелаж. До последното състезание за сезона оставаха три дни. Стюардите бяха отхвърлили контестацията въпреки яростните му протести. Беше объркан как така не можеха да разберат, че Йън Принс го беше засякъл от вътрешната страна, беше го избутал от линията му на полет и беше застрашил живота му. Това решение завърза интригата в шампионата, сега и двамата имаха по три победи.

В неделя залогът щеше да бъде всичко или нищо.

Мей се качи в кабината и стартира двигателя. Винтът се позапъна, после се завъртя, осембуталният двигател оживя и изрева като бик със заклещени в менгеме топки. Той излезе от хангара и се насочи към пистата. Беше поредният слънчев и безоблачен ден в пустинята на Северна Невада.

Планираше кратък полет, колкото да натовари двигателя максимално и да види дали е способен да поддържа скорост от 550 възела, или хиляда и осемнадесет километра в час за продължителни периоди от време.

Той погледна приборното табло. Отвън неговият P-51D изглеждаше като в деня, когато беше излязъл от фабриката. Интериорът обаче беше съвсем различен. Беше оборудвал „Бойна брадва“ с модерната авионика на изтребител F-16. Стъклени дисплеи и тъчскрийн монитори.

Освен това към крака му имаше прикрепен таблет, свързан безжично с двигателя. Така можеше да регулира подаването на гориво, горивно-въздушната смес и налягането на маслото, като настройва въртящия момент съвсем прецизно, докато е във въздуха.

- Кула, това е Голф Браво 415. Искам разрешение за излитане.

- Разбрано, Голф Браво 415. Вие сте първи за излитане. Пистата е ваша.

- Разбрано, кула.

Гордън Мей продължи до края на пистата и направи обратен завой. Спря, за да провери приборите за последен път, и започна ускорението. При 90 възела, или 166 километра, в час носът подскочи нагоре и самолетът се изстреля в небето с вой на побесняло банши.

Взе курс на североизток към Пирамид Лейк. Въздухът беше спокоен, възходящите течения и турбуленциите, които често се носеха от Сиера Невада на север, не се усещаха. На четири хиляди и петстотин метра той прекрати изкачването и се наслади за малко на езерото Тахо на запад и границата с Орегон на север.

Мей пристегна коланите си и се намести в седалката. Днес проверката беше за скорост. Щеше да изстиска всичко от „Бойна брадва“.

Провери приборите отново. Налягането на маслото беше нормално, а стрелката за температурата на двигателя беше далеч в безопасната черна зона. Доволен, че бебчето му е готово за танци, той хвана лоста за газта и го натисна напред, като увеличи скоростта си до 400 възела, или седемстотин и четиридесет километра, в час. Усмихна се. Двигателят никога не беше звучал по-добре. Усещаше, че все едно е закачен за ракета. Йън Принс нямаше никакъв шанс.

Мей увеличи въздушната си скорост до 500 възела, или 926 километра, в час, а после ускори до 520 възела. Летеше с над 960 километра в час, но носът на самолета беше стабилен, а конструкцията му оставаше солидна като скала без никакво разтърсване. Натисна лоста още и скоростта скочи до 550 възела, или почти хиляда и двадесет километра, в час. В миналото състезание му липсваха точно тези последни няколко възела, заради това го беше задминал Принс. Погледна таблета, обогати горивната смес, като добави високооктаново тестово гориво и намали кислорода. Резултатът беше увеличение на въртящия момент и сега самолетът разполагаше с онзи тласък на ускорение, за да изпревари съперник.