Кристофър Райх - Абсолютен контрол

Жената протегна ръка през прозореца и му показа среден пръст.

Бригс натисна спирачката и изгледа как джипът се отдалечи и изчезна в нощта.

- Ти му показа онзи пръст - ужаси се Грейс и чак се смъкна в седалката си от неудобство.

Кари Креймър следеше огледалото за обратно виждане и не откъсна очи от него, докато беемвето не се изгуби зад тях.

- Точно така, сладурче. Той си го заслужаваше.

- Какво направи той?

- Уплаших се от това, което искаше да направи.

- Сега всичко наред ли е?

- Сега да.

Грейс въздъхна и се поизправи.

- Можеш да ми викаш „мишле“. Мама така ми вика.

Кери я помилва по главата.

- Добре, мишле.

Зави на юг и излезе на булевард „Рисърч“. Въпреки късния час движението беше натоварено и в двете посоки. Гледката на толкова много фарове й донесе невероятно облекчение. Тя потръпна и напрежението се отцеди от раменете й. Планът на Мери беше проработил, но не напълно. Не беше сигурна дали да каже на приятелката си за мъжа с пистолета.

- Как си? - попита тя Грейс.

- Мисля, че съм добре.

- Добро момиче си ти.

Грейс кимна със светнал поглед.

- Когато караш бързо - каза тя, - съвсем забравям, че ме боли кракът.

Кери скочи на педала на газта.

- Така кажи, мишле.

- Сигурен ли си, че е тук? - попита Мери.

Танк се огледа през прозореца.

- Сигурен съм.

Беше три и половина през нощта. Двамата седяха във високопроходимия „Лексус“ на Кери, паркиран на банкета срещу сградата на компанията за пътна помощ и изтегляне на автомобили „Булдог Рекър“ в южната част на авеню „Конгрес“, на около осем километра от реката, по-скоро извън града. Дворът за конфискуваните автомобили беше с плътна метална ограда, а около целия комплекс от сгради имаше свободни парцели. На всеки няколко минути пристигаше камион влекач, помъкнал плячката си. Шофьорът натискаше звънец, поглеждаше в камерата и изчакваше вратите да се отворят с тропот.

- Във вторник вечерта си взех колата оттук - каза Танк. - Ченгетата бяха викнали да я изтеглят, след като ме окошариха заради шофиране в нетрезво състояние. Струваше ми четиристотин долара да си я получа обратно.

Мери се огледа. Кварталът беше не просто съмнителен, а й се струваше направо опасен.

- Какво да направя?

- Същото каквото и в „Ореховокафявото кафене“. Влизаш вътре, размахваш си значката и казваш, че искаш да огледаш колата.

- Но сега е посред нощ.

- Ти си федерален агент, който работи по убийството на твой колега от правоохранителните органи. Не ти пука колко е часът. Ако си убедителна, няма дори да се усъмнят.

- Ами ти?

- Ще бъда в колата, ако ти потрябвам.

Мери се огледа за идващи автомобили, направи обратен завой и спря до вратата. Натисна звънеца и вдигна значката на Джо пред камерата. Секунда по-късно вратата изскърца и се отвори с тропот по релсите. Мери влезе и подкара към офиса през двора от отъпкана пръст и чакъл. Двама шофьори се подпираха на броните на камионите и си почиваха. Бяха запалили по цигара, подаваха си плоско шише, а от стереоуредбата гърмеше мариачи музика. Тя видя ферарито в другия край на двора, оставено до една тойота и форд пикап.

- Май си прав.

- Познавам колите.

- Пожелай ми късмет.

- Не ти трябва късмет - каза Танк. - Ти си законът.

Мери излезе от автомобила и подръпна сакото си, за да прикрие пистолета на Джо. Влезе в офиса и звънчето над вратата издрънча. Зад рецепцията стоеше жена испански тип. Тя също носеше пистолет на кръста си, но искаше всички да го видят.

- Затворено е. Отваряме отново утре в осем.

- Случаят е спешен. Ще оценя помощта ви - рече Мери и показа значката. - Дошла съм да огледам автомобила, който ви докарахме преди два дни. Виждам, че е отпред.

- Съжалявам, ключовете са в сейфа. Не мога да ги взема преди утре сутринта.

- Ами ключовете от колите, които ония момчета докарват? Какво правите с тях?

Жената погледна двата ключа на бюрото и сви рамене, победена в собствената си игра.

- Имате ли данните?

Мери се наведе към плота.

- Тук да не би да имате две ферарита?

Жената отиде до компютъра си и доста време чука нещо по клавиатурата.