Нелсън Демил - Златният бряг

Всяка неделя ни се натяква колко е грешно, че сме относително заможни, и ни призовават да поделим част от това порочно богатство с около два милиарда хора, които са имали по-малко късмет в живота.

На Етел особено й допадат проповедите за социална справедливост, равенство и други такива. Всички сме там, старите аристократи, наред с няколко новоприети в епископалната църква негри и испанци и останките от английската работническа класа, заслушани в преподобния мистър Ханингс, докато той ни излага вижданията си за Америка и света, след което не следва дискусия с въпроси и отговори.

Естествено по времето на баща ми и дядо ми тази църква е била малко надясно от републиканската партия и в проповедите си свещениците се обръщали по-скоро към слугите и работниците по скамейките, като им говорели за подчинение, прилежание и задължения, а не за революции, безработица или граждански права. Родителите ми, Джоузеф и Хариет, които не страдат от предразсъдъци по отношение на времето, в което живеят, и класата, към която принадлежат, често недоволстваха от посланията от амвона. Не мисля, че Божията идея е била църковните служби да са толкова отегчителни.

Проблемът при църквите е, че за разлика от клубовете вратите им са отворени за всички. Като резултат от това за един час в седмицата, докато засвидетелстват смирението си пред Бога, отделните социални класи се събират под един покрив, като всеки е пред очите на другите. Не предлагам да има частни църкви или пейките за висшата класа да се изтеглят отпред, както е било някога, нито пък смятам, че проблемът ще се реши с намаляване на светлината. Но преди години например се е знаело, че ранната служба се посещава от едни хора, а по-късната от други.

Като казвам това, следва да дам малко пояснения, за да не изтълкувате мислите ми като елитарни или антидемократични: Първо, не се чувствам по-висш от никого и, второ, горещо вярвам, че всички сме създадени свободни и равни. В същото време обаче се чувствам объркан, несигурен за мястото си извън непосредствената ми среда, в това общество на непрекъснато променяща се демокрация и непрестанно си задавам въпроса — как да живея пълноценен и ползотворен живот сред рушащия се свят около мен? Преподобният мистър Ханингс си мисли, че знае отговора. А единственото нещо, в което аз съм сигурен, е, че не го знае.

Наближихме градчето Лоукаст Вели и Сюзън намали. Това е доста приятно местенце, уредено и богато, с малка железопътна гара в търговския квартал, откъдето хващам влака за центъра на Ню Йорк. В Лоукаст Вели съществуваха шикозни заведения и бутици много преди някой дори да бе чул тези думи.

Църквата „Св. Марко“ се намира в северния край на градчето. Това е малка готическа сграда от кафяв камък, с красиви стъклописи, внесени от Англия. Тя била построена през 1896 година с печалбата от една игра на покер, която шест жени на милионери успели хитро да измъкнат. Те със сигурност са отишли в рая.

Сюзън паркира колата, като затвори изхода на един ролс-ройс, и всички забързахме към църквата под звъна на камбаните.

На връщане Етел каза:

— Мисля, че преподобният Ханингс е прав, и наистина трябва да приютим поне по един бездомник за великденските празници.

Сюзън натисна газта и взе един завой с 60 мили в час, при което семейство Алърд залитнаха наляво и Етел млъкна.

Джордж, винаги в позицията на верен прислужник, отвърна:

— Смятам, че отец Ханингс би трябвало сам да върши това, за което проповядва. А в огромното му жилище живеят само той и жена му.

Джордж винаги усеща лицемерите.

— Мисис Алърд — казах аз, — разрешавам ви да приберете някой бездомник в къщата си за великденските празници.

Очаквах да метне гарота 3 3 Средновековен инструмент за изтезания. — Б.пр. през врата ми и да започне да стяга, но вместо това тя отвърна:

— Може би ще пиша на мистър Станхоуп да му поискам разрешение.

Туш. С това кратко изречение тя ми напомни, че не аз съм собственикът на тази земя, но тъй като бащата на Сюзън има обществената съвест на нацист есесовец, на Етел й се размина. Едно на нула за нея.

Сюзън прехвърли някакво възвишение със 70 мили в час и почти връхлетя върху задницата на един малък червен TR-3, може би модел 1964. Бързо премина в противоположното платно, на веднага сви обратно зад триумфа, избягвайки по този начин удара с идващото насреща порше.

Сюзън, струва ми се, бе изнамерила един вид павловски експеримент, при който демонстрираше реалната възможност за внезапна смърт всеки път, когато някой в колата кажеше нещо, несвързано с конете или времето.