— Тази пролет не валя много — обадих се аз.
— Но въпреки това земята е още влажна от мартенския сняг — добави Джордж.
Сюзън намали.
Когато ходим на църква, повечето пъти карам аз; освен това през трите месеца на плавателния сезон я пропускаме въобще, което означава, че ходенето на църква е опасно само около 20 пъти в годината. И да си призная, забелязал съм, че когато Сюзън шофира, се чувствам много по-близо до Господа, отколкото когато съм в самата църква.
С право може да попитате защо въобще ходим там или защо не отидем в друга църква. Ще ви кажа: ходим в „Св. Марко“, защото винаги сме ходили там; и двамата сме кръстени в нея и се оженихме в нея. Посещаваме тази църква, защото родителите ни са я посещавали и децата ни, Каролин и Едуард, я посещават, когато са вкъщи през ваканциите.
Ходя в „Св. Марко“ по същите причини, поради които продължавам да ходя на риболов на Франсис Понд, макар че последната риба там е била уловена преди 20 години. Отивам, за да запазя една традиция, отивам по навик и от носталгия. Ходя на езерото и в църквата, защото ми се ще да вярвам, че все пак има нещо там, макар че за 20 години не съм видял нито една риба и нито веднъж не съм почувствал присъствието на Светия дух.
Сюзън стигна до чакълестата алея, премина през отворените порти и спря пред вратарската къщичка, за да слязат семейство Алънд. Те ни пожелаха приятен ден и се прибраха вътре да се отдадат на неделното печено и вестниците.
Сюзън продължи по алеята.
— Не разбирам защо не отвори — каза ми тя.
— Кой?
— Франк Белароса. Нали ти казах, че отидох с коня съвсем до къщата и извиках към осветения прозорец. След това дръпнах звънеца при входа за слугите.
Гола ли беше?
— Разбира се, че не.
— Е, тогава сигурно е сметнал, че няма за какво да си говори с облечена, надменна жена на кон. Той е италианец.
Тя се усмихна.
— Къщата е толкова огромна, може би не ме е чул.
— Не мина ли отпред?
— Не, навсякъде бяха разхвърляни строителни съоръжения, имаше дупки в земята, а и беше тъмно.
— Какви строителни съоръжения?
— Циментобъркачки, скеле, такива неща. Изглежда, доста се работи там.
— Добре.
Сюзън спря пред къщи.
— Трябва да се разбера с него по въпроса за конските пътеки. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Не особено. И освен това не смятам, че е учтиво да се обръщаш към нов съсед направо с някакъв проблем, без преди това да си го посетила официално.
— Прав си. Ако ние се придържаме към обичаите и етиката, и той ще прави същото.
Не бях сигурен в това, но кой знае. Понякога един квартал, също като дадена култура или цивилизация, е достатъчно силен, за да абсорбира и приобщи независимо какъв брой новодошли. Но не знам дали това все още е валидно тук. Погледнато отвън, всичко изглежда същото — като например иранците и корейците, които срещам в градчето, облечени в сини спортни фланелки, кафяви широки панталони и платнени обувки с гумени подметки, — но същността е променена. Понякога си представям такава гротескна картина — петстотин ориенталци, араби и азиатски индианци, облечени във вълнени костюми и шотландски наметала, кротичко аплодират есенните състезания на поло. Не искам да звуча като расист, но ми е любопитно защо богатите чужденци искат да купуват къщите ни, да носят дрехите ни и да имитират поведението ни. Може би трябва да се чувствам поласкан и сигурно е така. Това, което искам да кажа, е, че никога не съм изпитвал желание да живея в палатка и да ям камилско месо с пръсти.
— Джон? Слушаш ли ме?
— Не.
— Искаш ли да дойдеш с мен и да направим официална визита на Франк Белароса?
— Не.
— Защо?
— Нека първо той ни посети.
— Но нали току-що каза, че…
— Няма значение какво съм казал. Аз няма да отида там, нито пък ти.
— Кой казва?
— Лорд Хардуик.
Слязох от колата и тръгнах към къщата. Сюзън изключи двигателя и ме последва. Влязохме, а във въздуха тегнеше онова напрегнато мълчание, заставащо между мъж и жена, които току-що са се скарали, а тази тишина не прилича на никоя друга, освен може би на оная зловеща застиналост, която разделя проблясъка от взрива на атомна бомба: 5, 4, 3, 2, 1…
— Добре. Ще изчакаме — рече Сюзън. — Ще пиеш ли нещо?
— Да.
Сюзън отиде в трапезарията и извади от барчето бутилка коняк. После мина в килера и аз я последвах. Извади две чаши от шкафа и наля по малко във всяка.
— Чист ли го искаш?
— С малко вода.
Тя завъртя кранчето, наля твърде много вода в коняка и ми подаде чашата. Чукнахме се й отпихме, след това се преместихме в кухнята. Тя попита:
Читать дальше