Нелсън Демил - Златният бряг

Белароса ми посочи един стол до леглото, стола на медицинската сестра, предполагам, но аз казах:

— Ще остана прав.

— И така, какво мога да направя за теб, господин адвокат?

— Тук съм за дължимото.

— Аха? Искаш онази услуга? Кажи ми какво искаш.

— Да караме поред. Дошъл съм също и за хонорара си. Изпратих ти бележка и фактура преди повече от две седмици.

— А, да. — Той взе от нощното шкафче чаша с червено вино и сръбна от нея. — Аха… само че аз вече не съм свободен човек.

— Което ще рече?

— Че се продадох като уличница. Сега правя, каквото кажат те.

— И те ти казаха да не ми изплатиш хонорара?

— Аха. Те ми казват кои хонорари да изплащам. Твоят не е между тях, господин адвокат. Това е от твоя приятел Ферагамо. Но ще поговоря за теб с някой от по-големите. Окей?

— Не си прави труда. Ще запиша това като жизнен опит.

— Както решиш. Искаш ли малко вино?

— Не.

Разходих се из стаята и забелязах една книга на нощното му шкафче. Не беше Макиавели, а илюстрована книга за Неапол.

— Това, което наистина ме боли — каза ми той, — е, че не мога повече да се грижа за хората си. За един италианец това е като да ти откъснат топките. Capisce?

— Не, и никога повече не искам да capisce каквото и да било.

Белароса сви рамене.

— Значи сега работиш за Алфонс Ферагамо — казах аз.

Това въобще не му хареса, но нищо не каза.

— Можеш ли да ми кажеш какво правят онези булдозери в Станхоуп Хол? — попитах го аз.

— Аха. Ще копаят основи. Ще прокарват път. СВП ме накараха да продам мястото на предприемачите.

— Истина ли е това? Целият ми свят е разрушен и сега ти ми казваш, че ще бъда заобиколен от тракторни гаражи.

— Защо тракторни гаражи? Хубави къщи. И ще имаш много добри съседи.

Не беше моя собствеността, която разделяха на парцели или която щеше да бъде заобиколена от тракторни гаражи, затова почти ми беше все едно. Но го попитах:

— Какво ще стане с голямата къща?

— Не знам. Предприемачът е намерил някакви японци, които я искат за вила за отдих. Разбираш ли? Тези хора много се изнервят и им трябва място за почивка.

Това беше наистина отчайваща новина. Почивна станция за изтощените японски бизнесмени, заобиколена от 30 или 40 нови къщи върху това, което някога беше едно красиво имение.

— Как се справи със зонирането? — попитах го аз.

— Сега имам приятели по високите постове. Като СВП. Казах ти, те искат големи пари, затова трябваше да се отърва от всичко с тяхна помощ. А и Ферагамо започна една работа по RICO срещу мен, така че той се опитва да си вземат тяхното. Те са като шибани вълци, които ме разкъсват.

— Искаш да ми кажеш, че си фалирал?

Той сви рамене.

— Както казах веднъж, господин адвокат, дай на Цезар това, което е на Цезар. Е, Цезар е в съседната шибана стая и си иска своето.

Усмихнах се.

— Но никога повече от петнайсет процента, Франк.

Насили се и той да се усмихне.

— Може би този път получи повече. Но аз ще се оправя и с това, което е останало.

— Това е добра новина.

Разгледах го за момент и наистина изглеждаше като победен човек. Без съмнение физически не беше добре, но по-важното бе, че духът му беше прекършен и искрата угаснала. Предполагам, за да го видя в това състояние, му бях спасил живота, но сега не се наслаждавах на гледката. По някакъв извратен начин всички можем да сме свързани с бунтовника, пирата, гангстера. Неговото съществуване е доказателство, че животът не смазва всеки и че днешната супердържава не може да ни вкара всички в маршова стъпка. Но в крайна сметка животът и държавата бяха настигнали най-големия гангстер на нацията и го бяха повалили. Това беше неизбежно наистина, и той го бе знаел дори когато правеше планове за едно бъдеще, което никога нямаше да настъпи.

— А Алхамбра? — попитах аз.

— Ах, да, и нея трябва да продам. Ченгетата искат да минат булдозерите оттук. Какви копелета. Сигурно защото не искат хората да казват: „Франк Белароса е живял там.“ Майната им. Но се споразумяхме с тях, че Доминик трябва да построи къщите за този, който купи земята. Ще накарам Доминик да издигне едни малки Алхамбри, хубави бели вилички с гипсова мазилка и червени кахлени покриви. — Той се усмихна. — Готино, а?

— Сигурно. А Фокс Пойнт?

— Арабите го взеха.

— Иранците?

— Аха. Майната им. И всички вие, копелета такива, дето не ме харесвахте тук, на тази улица, всички може да гледате как пясъчните негри се прибират в замъка си с големите си коли и вият до безбожие.