Нелсън Демил - Златният бряг

Все пак поканих веднъж Джени Алварез на вечеря тук и тя каза по повод на клуба:

— В какъв свят живееш.

— Струва ми се никога не съм се замислял много.

Побъбрихме за световния шампионат и тя ме заяде за трогателните четири последователни загуби на „Метс“ от „Янките“. Кой би могъл да предположи?

Във всеки случай разговаряхме за всичко, с изключение на Белароса, телевизионните новини и секса, просто за да покажем един на друг, предполагам, че имаме стабилно приятелство, основано върху много общи интереси. Всъщност, както се оказа, освен бейзбола нямахме почти никакви общи интереси. Накрая започнахме да говорим за деца и тя ми показа снимка на сина си. И макар да беше очевидно, че все още изпитваме желание един към друг, не я поканих горе в стаята си.

В крайна сметка прекарах почти две седмици в „Йейл Клъб“, което беше удобство, в смисъл че не ми се налагаше да се занимавам с роднини и приятели на Лонг Айлънд. През уикенда посетих Каролин и Едуард в училищата им.

До средата на следващата седмица почти ми се бяха изчерпали извиненията за отсъствието ми от Латингтаун, затова напуснах „Йейл Клъб“ и се върнах в Станхоуп Хол, за да открия, че Сюзън тъкмо тръгваше за още едно посещение в Хилтън Хед и Ки Уест. Може и да завиждате на хората като нас за времето и парите, които имаме, за да ги използваме за избягване на неприятните сблъсъци, и сигурно с право завиждате. Но в моя случай поне парите привършваха, времето също, а раната не беше по-малко болезнена, отколкото ако бях предприемач или държавен служител. Очевидно трябваше да се направи нещо.

— Ако се преместим оттук завинаги — казах аз на Сюзън, преди да излезе, — мисля, че можем да започнем отначало.

— Аз те обичам, Джон — отвърна тя, — но не искам да се местя. А и не мисля, че ще има някаква полза. Ще решим проблемите си тук или ще се разделим тук.

— Ходиш ли още при съседите? — попитах я аз.

Тя кимна.

— Бих искал да не ходиш.

— Трябва да го направя по свой начин.

— Да направиш какво?

Тя не отговори направо, а ми каза:

— Ти посети съседа ни, а вече не си му адвокат. Защо отиде?

— Сюзън, не е все едно дали аз ходя там или ти. И не ме дразни, като питаш защо не е.

— Добре — отвърна тя, — но ще ти кажа, че може би ти също не бива да ходиш там.

— Защо? Усложнявам ли нещата?

— Може би. И без това е достатъчно сложно.

И след тази забележка тя тръгна за летището.

Въпреки добрия съвет на Сюзън около седмица по-късно, в един студен и влажен ноемврийски ден аз реших да отида да си прибера парите, които Белароса все още ми дължеше, а още по-важно, да си прибера услугата. Поради мокрото време минах през предните порти. Тримата агенти на ФБР, които стояха там, бяха особено досадни и веднага ми домъчня за Антъни, Лени и Вини.

Докато стоях под стряхата на вратарската къщичка, виждах вътре единия от ФБР, който ме гледаше през прозореца, докато говореше с някого по телефона. Другите двама стояха до мен с винтовките си.

— Нещо не е наред в паспорта ми ли? — попитах ги аз. — Или Дуче II не приема? Какъв е проблемът тук?

Единият от агентите вдигна рамене. След малко онзи, който беше във вратарската къщичка, излезе и ме осведоми, че мистър Белароса не приема.

— Жена ми идва тук и си отива оттук, когато поиска — казах аз. — Затова сега ще се върнеш при онзи шибан телефон и ще ми уредиш срещата веднага.

И той го направи. Макар че изглеждаше недоволен от мен, неизвестно по каква причина.

И така, един от онези с винтовките ме придружи по калдъръмената алея, на вратата ме пое друг, с костюм и вратовръзка, след което минах на проверка за опасни метални предмети. Това, което не разбираха, беше, че ако исках да убия Белароса, щях да го направя с голи ръце.

Забелязах, че сега цветята ги нямаше и вестибюлът изглеждаше някак по-голям и по-празен. Тогава осъзнах, че и птиците ги няма. Попитах един от федералните агенти за това и той отвърна:

— Няма кой да се грижи за тях. А и дразнеха някои от момчетата. — Той се усмихна и добави: — Останахме само с една пойна птичка. Тя е горе.

Придружиха ме до горния етаж, но този път до спалнята на Белароса.

Беше около пет часът следобед, но той седеше в леглото си и не изглеждаше добре.

Никога не бях влизал в господарската спалня на Алхамбра, но сега виждах, че стаята, в която се намирах, беше част от огромен апартамент, който включваше всекидневна, вляво от мен, и тоалетна стая, пред мен, към която вероятно имаше и господарска баня. Самата спалня не беше прекалено голяма, а тежката, тъмна средиземноморска мебел и червеното кадифе я правеха да изглежда по-малка и някак потискаща. Имаше само един прозорец, в който се плискаше дъждът. Ако аз бях болен, бих лежал във вестибюла.