Нелсън Демил - Златният бряг

Той ме помоли да му дам една бутилка самбука, която беше скрита зад книгите на една лавица, и аз я намерих. На лавицата видях също и ваза с прясно набран невен, големи жълти невени като тези, които с Джордж насадихме в Станхоуп Хол. Интересно.

Дадох му бутилката и той си наля една стабилна глътка в чашата за кафе и я изпи, след което си наля още веднъж.

— Искаш ли?

— Малко е рано.

— Аха. Онази кучка, сестрата, не ми дава да пия — каза той. — Заради антибиотиците, които взимам. Глупости, самата самбука е антибиотик. Нали? Дръж, върни я на мястото й.

Върнах бутилката зад книгите. Господи, как се бяха променили нещата в Алхамбра. Сега аз бях потиснат. Погледнах часовника си, сякаш трябваше да тръгвам. Той ме видя и каза:

— Седни за минутка. Трябва да ти кажа нещо.

Той ми направи знак да отида до него и каза:

— Седни тук на тази възглавница.

Посочи с палец към тавана, което вероятно трябваше да означава, че стаята може би се подслушва.

Седнах на възглавницата близо до него. Той се наведе към мен и заговори тихо:

— Нека да ти дам един съвет, господин адвокат. Напоследък нямам голяма връзка с външния свят, но чух, че Ферагамо се е заял със задника ти. И той не го прави само за да разпръсне алибито ти, а го прави, защото ти го ядоса в съда и защото спаси живота ми и му провали цялата работа. И сега в мозъка му се е загнездила вендета. Затова внимавай.

— Знам.

Ирония на ирониите; на Франк Белароса му бяха предложили сделка и мен ме чакаха десет години за лъжесвидетелстване. И единственият човек, който можеше да свидетелства срещу мен, бе Франк Белароса. Белароса знаеше това, разбира се, и, сигурен съм, бе забелязал иронията. Той се усмихна и каза:

— Ей, господин адвокат, няма да те предам. Дори ако ме притиснат до стената и да трябва да предам някои хора, теб няма да предам на Ферагамо.

Разбирате ли, този човек първо ви вкарва в сериозни неприятности, след това ви измъква от тях. После ви казва, че му дължите услуга за помощта, след това вие му правите тази услуга, която ви вкарва в още по-големи неприятности, и кръгът се повтаря отново и отново. Мисля, че сега искаше да му кажа „Благодаря“. Като говорех със същия тих глас като него, казах:

— Франк, моля те, не ми прави повече услуги. Няма да успея да оцелявам всеки път.

Той се разсмя, но ребрата му сигурно бяха доста потрошени, защото потрепна от болка и лицето му пребледня още повече. Изпи последната глътка самбука, постоя малко неподвижен, докато дишането му се стабилизира, след това се понадигна леко и ме попита:

— Как е жена ти?

— Коя жена?

Той се усмихна и отвърна:

— Сюзън. Твоята жена.

— Защо ме питаш? Тя идва тук.

— Аха… но не съм я виждал от известно време.

— И аз не съм. Едва вчера се върна вкъщи.

— Аха. Ходи да види децата в училище. Нали?

— Точно така.

Преди това бе направила и още една разходка до Хилтън Хед, която включваше и пътуване до Ки Уест, за да види брат си, Питър, който явно е фототропичен.

Със Сюзън в действителност не бяхме си говорили надълго и нашироко, но бяхме си разменили няколко изречения и аз предложих тя да не идва повече тук. Тя като че ли се съгласи, но вероятно бе идвала въпреки това; и дори още вчера, ако тези цветя бяха от нея. Франк сигурно е забравил.

Разбира се, трябваше да се изнеса, но това не е лесно да се направи. Първо, знаех, че отчасти съм виновен за всичко, което ни се случи от април насам. Освен това Сюзън прекарваше повече време навън, отколкото вкъщи, така че изнасянето не беше неотложен въпрос. При това със Сюзън можем да живеем седмици наред, без да си говорим, а и финансите ми, да ви призная, не бяха много стабилни, и най-важното: аз все още я обичах и тя ме обичаше и ме беше помолила да остана.

И ето ме мен, самотен съпруг, който живее в къщата на жена си, почти съсипан, все още на въдицата като свидетел за един дон на мафията, евентуална мишена за убийство, парий в обществото, капитан без лодка и неудобна личност за адвокатската си фирма. Фирмата, между другото, ми бе изпратила препоръчано писмо до кантората в Лоукаст Вели, която аз реших да отворя. В писмото ме молеха да се оттегля от „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“ незабавно. Писмото бе подписано от всички старши съдружници, работещи и в пенсия, дори от тези, които не помнеха собствените си имена, да не говорим за моето. Един от подписите беше на Джоузеф П. Сатър. Татко е голям шегаджия.

Майната им на „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“. Те всички имат нужда от няколко фрасвания с оловна тръба. Междувременно биха могли да ми предложат някакъв стимул да напусна.