Нелсън Демил - Златният бряг

Прекосихме двора, който бе покрит с есенни листа, и минахме покрай фурната за пици и забелязах, че вратата й бе ръждясала. Влязохме в къщата през задната врата, където ме пое друг агент, облечен в костюм, и ме съпроводи през вестибюла.

Вестибюлът бе пълен с букети и кошници цветя, изпратени с пожелания за бързо оздравяване, и вътре миришеше като в погребално бюро. Надзърнах в няколко картички, а върху най-голямата композиция от цветя имаше картичка с надпис: „Франк, Добре дошъл вкъщи. Оздравявай. С обич: Сал и Мари.“ Не. Възможно ли бе това да е Сали Да-да? Как се казваше сестрата на Анна? Мисля, че наистина е Мари. Каква невероятна безочливост.

Във вестибюла имаше още няколко federales и докато се възхищавах на цветята, един от тях прекара по мен детектор за метал. Детекторът изгасна и момчето каза:

— Моля, изпразнете джобовете си, сър.

— Изгасна, защото топките ми са от месинг — информирах го аз, но все едно, изпразних си джобовете. Бях облечен с ловджийско сако от туид, което може би не беше най-добрият избор на облекло за случая, и, разбира се, в страничния му джоб имаше сгъваемо ножче, което бе пропуснато при претърсването и с което обикновено изваждах останалите в пушката гилзи. Но това не го споменах, защото тези момчета и без това изглеждаха достатъчно напрегнати.

— Бихте ли ми го дали, сър?

Дадох му ножа и той отново мина с детектора по мен. Докато правеше това, забелязах една медицинска сестра, която прекосяваше вестибюла. Тя беше жена на възраст, не някоя лековата сестричка, и изглеждаше груба — от онези, които правят клизми с леденостудена вода, без да използват средства за мазане.

И така, джентълменът тръгна с мен нагоре по стълбите, но аз казах:

— Ако е в кабинета си, знам пътя.

— Трябва да съм с вас през целия път, сър — отвърна той.

Велики боже, в това място ставаше трудно да се диша.

Стигнахме до затворената врата на кабинета, агентът чукна веднъж и я отвори. Аз влязох и агентът затвори вратата зад мен.

Белароса седеше в креслото, в което бе седял и когато пихме грапа заедно. Беше със синя хавлия на райета и домашни чехли и така изглеждаше по-стар или може би просто благ. Забелязах, че не беше обръснат.

Все още седнал, той протегна ръката си към мен и каза:

— Не мога лесно да ставам.

Аз поех ръката му и се здрависахме. Сега видях, че обикновено загорялата му кожа беше бледа и забелязах няколко възморави белега по лицето и врата му, където го бе ударила сачмата.

— Как си, Франк?

— Не зле.

— Изглеждаш като парцал.

Той се разсмя.

— Аха. Не мога да се движа много. Никакви упражнения. Все още намират шибани сачми в краката ми, а гръдния си кош го чувствам, като че ли ме е блъснал камион. И трябва да вървя с тези патерици сега. — Ще фрасна всеки, който мине покрай мен. — Той размаха патерицата и закачливо ме тупна по крака, като се разсмя. — Като старата ми баба. Седни някъде.

Седнах в креслото срещу него.

— Ще пиеш ли кафе? Филомена все още е тук. Само тя остана. Другите са шибани ченгета. Дори медицинските сестри са шибани ченгета. Искаш ли кафе?

— Разбира се.

Той взе едно уоки-токи и извика:

— Кафе!

След това остави апарата и се усмихна:

— Никого не оставям без работа.

Той наистина изглеждаше като парцал, но не усещах никакви мозъчни увреждания. Напротив, умът му сечеше, както винаги, просто беше малко отпуснат, макар че това можеше да е резултат от болкоуспокоителните.

— Как е Анна? — попитах аз.

— Добре е. Сега е при смахнатата си сестра в Бруклин.

— Мари ли? Тази, която е омъжена за Сали Да-да?

Той ме погледна и кимна.

— Знаеш — казах аз, — ченгетата смятат, че е било работа на Сали Да-да.

Той сви рамене. Аз продължих:

— Сега той е поел управлението. Нали?

— Управлението на какво?

— На империята.

Той се разсмя.

— Империя ли? Не знам за никаква империя.

— По-добре научи, Франк, защото в противен случай ще се събудиш една сутрин и навън няма да има никой с М-16. Ще бъдете само ти с патериците и Сали Да-да на посещение. Capisce?

Той се усмихна.

— Чуй се само. Говориш като шибания Манкузо.

— Вестниците писаха, че им сътрудничиш.

— Още една глупост — изсмя се той. — Още една Ферагамова глупост, с която се опитва да ме изкара предател. Този педераст все още иска да ме види мъртъв.

В действителност не бях повярвал особено на възможността Франк Белароса да работи сега за Алфонс Ферагамо.

— Виж, Франк — казах аз, — вече не съм твой адвокат според Джак Уейнстейн, но ако бях, бих те посъветвал да сътрудничиш на правителството. Приемам, че поне обмисляш това, иначе нямаше да си заобиколен от ФБР.