Нелсън Демил - Златният бряг

След това на екрана се появи нощен изглед на Алхамбра, където глупакът Джон Сатър маха към фотоапарата, а до него бе застанала хубавата Сюзън в червената си рокля и го гледа с недоумение.

— Този е! — казах аз. — Никога няма да забравя това лице.

Двамата детективи се подсмихнаха.

— Прилича на убиец — каза единият от тях.

— С тези лукави очи — съгласи се другият.

Диапозитивите свършиха и да си призная, не можах да идентифицирам двамата мъже, но казах:

— Вижте, готов съм да направим това още веднъж, но не тази вечер.

— Най-добре е да се направи, докато е още прясно в паметта ви, сър.

— Твърде прясно е. Всичко, което виждам сега, е четири черни дула.

— Разбираме.

— Добре. Лека нощ.

Но не съвсем. Прекарах още няколко часа там с полицейския портретист — една хубава жена, което направи тази работа долу-горе поносима.

Направо се изкушавах да й опиша чертите на Алфонс Ферагамо, но ченгетата приемат тази част от процедурата на сериозно, а струва ми се, аз също. Затова се опитах да пресъздам с думи как изглеждат двама типа на слабо осветена улица, приведени зад една кола и с пушки, които наполовина скриват лицата им. Линда — така се казваше портретистката — ми даде албум с рисунки на очи, уста и всичко останало и ми беше малко забавно, нещо като играта „Разбъркай и подреди“, при това седяхме с опрени рамене, приведени над албума. Носеше хубав парфюм, за който каза, че бил „Мания“. Що се отнася до мен, моят дезодорант вече не се усещаше, а тленните останки по дрехите ми започваха да се разлагат.

Във всеки случай тя направи две скици, които с малко промени заприличаха на момчетата с пушките. Но до това време вече бях толкова скапан, че буквално не виждах ясно.

— Много неща сте забелязали, като вземем предвид обстоятелствата — каза Линда. — Повечето хора блокират, разбирате ли, изпадат в нещо като историческа слепота и не могат да кажат дори дали човекът е бил черен или бял.

— Благодаря. Споменах ли ви, че мъжът отдясно имаше малка пъпка на брадичката си?

Тя се усмихна.

— Така ли?

Тя взе нов скицник и каза:

— Не мърдайте — и набързо ме скицира с въглен, при което се почувствах малко неудобно.

Тя откъсна листа и го плъзна към мен по масата. Аз го взех и го изучавах известно време. Очевидно жената бе рисувала престъпници твърде дълго, защото физиономията на скицата приличаше на престъпен тип.

— Трябва да поспя малко — казах аз.

Разсъмваше се и аз отново си помислих, че съм приключил за тази нощ, но в този момент в Мидтаун Саут трябваше да се появи не някой друг, а мистър Феликс Манкузо от Федералното бюро за разследване.

— На обиколка из бедните квартали ли? — попитах го аз.

Но той не беше в настроение за духовитостите ми. А да ви кажа право, и аз не бях.

— Как е клиентът ми? — позаинтересувах се аз.

— Жив, но опасявам се, не много добре. Загубил е много кръв и говорят за евентуални мозъчни увреждания.

Не отговорих.

С мистър Манкузо поговорихме насаме десетина-петнайсет минути, аз бях откровен с него и той ми повярва, че не знам абсолютно нищо повече от това, което съм казал на нюйоркската полиция, и че наистина не съм могъл да разпозная убийците сред снимките или диапозитивите. Изказах предположението си обаче, че мистър Лени Патрели е замесен в заговора.

— Знаем това — отвърна той. — Лимузината бе открита на нюйоркското летище и тялото на Патрели бе в багажника.

— Колко ужасно.

Мистър Манкузо ме погледна.

— Можеха да ви убият, знаете.

— Знам.

— И все още могат да решат да ви убият.

— Могат.

— Да не би да си мислите, че са добри момчета, защото са ви оставили жив? Да не би да сте им благодарен?

— Бях. Но вече ми минава.

— Искате ли федерална защита?

— Не, имам си достатъчно проблеми. И наистина не мисля, че съм в списъка на заплануваните убийства.

— Не бяхте, но вече може и да сте. Видели сте лицата им.

— Но това не го казваме на пресата, нали, мистър Манкузо?

— Не, но момчетата, които са извършили нападението, знаят, че сте видели лицата им отблизо, мистър Сатър. Те вероятно не са предполагали, че ще бъдете толкова близо до тях или до Белароса, а и не са можели да бъдат сигурни кой сте вие. Професионалистите не убиват хора, които не са им казали да убият, или не са им платили, за да убият. За тях може да сте бил ченге или свещеник в цивилни дрехи. И затова са предпочели да ви оставят жив, отколкото да си имат неприятности с този, който ги е натоварил с работата. Но сега ситуацията е различна.