Нелсън Демил - Златният бряг

Той едва се разсмя и се закашля.

— Добре ли си?

— Аха. Само някакъв проклет грип. Онази шибана сестра е много мръсна. Уволниха Филомена един ден, без да ми кажат, и са я депортирали или нещо такова и само на Анна позволяват да идва от време на време за по няколко дни. Сега пак е в Бруклин. Нямам никой, с когото да разговарям тук. Освен шибаните ченгета.

Кимнах. Министерството на правосъдието можеше да бъде наистина гадно, когато пожелае, а ако в същото време и СВП са се заяли с теб, можеш преспокойно да пъхнеш глава между краката си и да целунеш задника си за довиждане.

— И си позволил всичко това да се случи в замяна на какво? — попитах аз. — На свобода ли?

— Аха. На свобода. Аз съм свободен. Всичко е простено. Но междувременно трябва да изпея всички и трябва да ги оставя да си играят с мен, като че ли съм играчка. Исусе Христе, тези типове са по-мръсни и от комунягите. — Погледна ме. — Това беше твоят съвет, нали, господин адвокат? Продай се, Франк. Започни нов живот.

— Да, това беше моят съвет — отвърнах аз.

— И аз го последвах.

— Не, Франк, сам си взел това решение.

И добавих:

— Мисля, че съществената част — това, което е важно, е, че си започнал нов живот. Предполагам, че ще си тръгнеш оттук с нова самоличност съгласно съответната програма.

— Аха. Сега съм по програмата за защита на свидетелите. След това ще премина по програмата за нова самоличност, ако съм добър. В новия си живот искам да бъда свещеник.

Той уморено се усмихна и се поизправи в леглото.

— Седни да пийнеш малко вино с мен.

Той взе чиста водна чаша от нощното шкафче и я напълни до горе. Аз я поех от ръката му и отпих. Кианти acido 104 104 Киселина (итал., хим.). — Б.пр. , ферментирала в акумулатори. Как може болен човек да пие тази гадост?

— Не би трябвало да казвам на никого къде отивам — каза той, — но ще се върна в Италия. — Потупа книгата върху нощното си шкафче. — Странно как казваме „ще се върна“, като че ли сме дошли оттам. Аз съм трето поколение тук. Бил съм в Италия може би десетина пъти за последните трийсет години. Но все още казваме „ще се върна“. Ти казваш ли: ще се върна в… къде? Англия?

— Не, аз не казвам така. Може би понякога си го мисля. Но аз съм тук завинаги, Франк. Аз съм американец. А също и ти. Всъщност ти си толкова шибано американец, че няма да го повярваш. Разбираш ли?

Той се усмихна.

— Аха… Знам, знам. Няма да ми хареса да живея в Италия, нали? Но там е по-сигурно и е по-добре, отколкото затвор, и по-добре, отколкото смърт, предполагам. — И добави: — Ченгетата са се разбрали за всичко с италианското правителство. Някой ден може да ми дойдеш на гости.

Не отговорих.

Известно време и двамата мълчахме и пиехме виното си. Най-накрая Белароса заговори, но като че ли не на мен, а по-скоро на себе си и може би на своите paesanos, които обричаше на гибел:

— Старият закон за мълчание е мъртъв. Няма вече истински мъже, няма герои, няма смели момчета, няма ги и от двете страни на закона. Всички сме буржоазни хартиени типове, ченгетата и мошениците, и сключваме сделки, когато ни се налага, за да си запазим задниците, парите и живота. Изпяваме всеки и сме щастливи, че имаме възможността да го направим.

Отново не отговорих.

— Бях веднъж в затвора, господин адвокат — каза ми той, — и трябва да ти кажа, че това не е място за хора като нас. То е за новите лоши момчета, които са по-сурови и по-твърди. Ние сме като вас, обикновените хора. Твърде много сме се размекнали.

— Какво пък, можеш да обработваш онази ферма до Соренто.

Той се разсмя.

— Аха Фермерът Франк. Голям шибан шанс имам за това. — Погледна ме в очите. — Забрави думата „Соренто“. Capisce?

— Чувам те. — И добавих тихо: — Един съвет, Франк. Не разчитай и на ченгетата да запазят отправния ти адрес в тайна. Ако те изпратят в Соренто, не оставай там твърде дълго.

Той ми намигна.

— Прав бях, че те направих Napoletano.

— И, предполагам, Анна ще дойде с теб, така че внимавай какви марки слага на писмата, които изпраща до вкъщи. Особено на сестра си. Анна ще дойде, нали?

Той се поколеба за момент, след това отвърна:

— Аха. Разбира се. Тя ми е жена. Какво ще прави тук? Ще се запише в колеж и ще работи за IBM ли?

— Тя пак ли е толкова разстроена от това преместване, колкото беше, когато се преместихте тук?

— И питаш? Та тя въобще не искаше да напусне къщата на майка си, за бога. Разбираш ли, помисли си само за тези имигрантки, които са дошли тук от слънчева Италия без нищо и са успели да уредят живота си тук, в кварталите на Ню Йорк. А сега дъщерите и внучките на тези жени изпадат в шок, когато шибаната миячка за съдове се повреди. Разбираш ли? Ама и ние не сме по-добри. Не е ли така?