Нелсън Демил - Златният бряг

— Така е. А може би в Италия ще успее да се приспособи по-добре, отколкото в Латингтаун.

— Н-не. Всички омъжени италианки са нещастни. — Те са щастливи девойки и щастливи вдовици, но са нещастни съпруги. Казах ти, не можеш да ги направиш щастливи, затова ги пренебрегваш. — И добави: — Само че децата ми са все още тук. Анна ще полудее за това. Може би ще поискат да дойдат да живеят при нас. Кой знае? А може би някой ден ще мога да се върна. Може би някой ден ще влезеш в някоя пицария в Бруклин и аз ще съм зад тезгяха. На колко ще искаш да ти я разрежа — на осем или на дванайсет парчета?

— На 12. Гладен съм.

Всъщност не можех да си представя мен в пицария в Бруклин, нито можех да си представя Франк Белароса зад тезгяха, нито пък Франк Белароса можеше.

Част от това беше просто театър, може би заради мен, може би заради ченгетата, ако подслушваха. Човек като Белароса можеше и да е смачкан за известно време, но никога унищожен. В момента, в който се изплъзнеше изпод палеца на Министерството на правосъдието, той отново щеше да се заеме с някакъв съмнителен бизнес. И ако въобще някога се окажеше в пицария, то ще е, за да обере собственика.

— Е — каза той, — караш ме да се питам каква е онази услуга, която ти дължа.

Оставих чашата си с вино и казах:

— Окей, Франк, бих искал да кажеш на жена ми, че всичко между вас е свършено и че няма да я вземеш със себе си в Италия, което смятам, че си мисли, и искам да й кажеш, че само си я използвал, за да се добереш до мен.

Втренчихме се един в друг и той кимна.

— Дадено.

Тръгнах към вратата.

— Няма да се видим повече, но ти ще ме извиниш, ако не ти стисна ръката.

— Разбира се.

Отворих вратата. Той извика:

— Джон.

Мисля, че никога досега не беше ме наричал по име, и това ме изненада.

Извърнах очи към него:

— Какво?

— Ще й кажа, че съм я използвал, щом искаш, но не е вярно. Трябва да го знаеш.

— Знам.

— Окей. — И продължи: — Сега и двамата поемаме сами по пътя си, господин адвокат, и след години ще си спомняме за това време като за хубаво време — време, когато взехме и дадохме, и станахме по-умни, като се опознахме взаимно. Окей?

— Разбира се.

— И внимавай за задника си. Някои от моите paesanos са се заяли сега с теб — Алфонс и оня другият. Но ти можеш да се справиш с това.

— Разбира се, че мога.

— Аха. Успех.

— На теб също.

И излязох.

Бях решил да навестя Емили в Галвестън и си приготвях достатъчно дрехи за една продължителна екскурзия. Посещаването на роднините е нещо като напускане на семейството, но необявено. Сюзън си мина реда за това и сега, след като се върна, беше мой ред.

Възнамерявах да пътувам с мустанга, а не да летя със самолет, защото вероятно щатите на запад от Ню Йорк не бяха места, над които просто да прелетиш, а си заслужаваха да ги видиш и да се запознаеш с хората им. Във всеки случай това беше стъпка в правилната посока.

С нетърпение очаквах за пръв път да вляза в заведение на „Макдоналдс“, да спя в мотели, направени от бетонни блокове, и да си купувам RC Cola в „Севън-Илевън“. Мисълта за бензиностанциите на самообслужване обаче малко ме притесняваше, защото не бях много сигурен как се борави с автоматите. Но можех да спра отстрани на бензиностанцията и да гледам другите какво правят. Мисля, че първо се плаща и тогава се налива.

Във всеки случай възнамерявах да тръгна сутринта призори. Бяха минали само няколко дни от последното ми посещение при Франк Белароса, а през това време Сюзън се бе върнала от екскурзията си до Хилтън Хед и Флорида с хубав тен и в отлична форма.

Брат й, информира ме тя, страшно харесвал Ки Уест и бил решил най-сетне да се установи на едно място и да направи нещо с живота си.

— Като какво например? — попитах аз. — Да се подстриже ли?

— Не бъди циничен, Джон.

Тя бе посрещнала новината за пътуването ми до Тексас със смесени чувства. От една страна, отсъствието ми премахваше много от напрежението на ситуацията, но, от друга, изглежда, наистина й липсвам, когато сме разделени. Не е лесно да обичаш двама души едновременно.

Както и да е, вечерта, докато си прибирах багажа, Сюзън дойде в гостната стая и каза:

— Ще изляза да пояздя.

Беше с бричове за езда, ботуши, пуловер с поло яка и спортно сако от туид. Изглеждаше добре, особено с този тен.

— Булдозерите са променили пътеките, Сюзън — отвърнах аз. — Внимавай.

— Знам. Но тази вечер е светло като ден.

Което беше вярно. Изгряваше една огромна, пълна портокалова луна и вечерта беше толкова красива и примамлива, че почти щях да й предложа да отида с нея. След като двете имения щяха да бъдат разделени на парцели, Фокс Пойнт щеше да стане иранска територия, а останалите земевладелци от дворянството не ни говореха, дните на ездата привършваха и дори на мен тя щеше да ми липсва. Но тази нощ реших да не излизам на езда. Струва ми се, усетих, че тя искаше да бъде сама.