Джеф Линдзи - Нощният ловец

— О, боже! На Ла Гуерта ли дадоха случая? — възкликнах.

— Убиецът има късмет. — Винс ме възнагради с още една фалшива усмивка.

Огледах се. Няколко души се бяха струпали около купчина торби за отпадъци.

— Нищо не виждам.

— Виждаш, виждаш. Торбите за боклук. Във всяка е някаква част от тялото. Насякъл е жертвата на парчета и после е увил частите като коледни подаръци. Виждал ли си досега нещо подобно?

Разбира се, че бях виждал. Нали постъпвах точно така.

Има нещо особено и обезоръжаващо в това да присъстваш на местопрестъпление под яркото слънце в Маями. То прави и най-гротескните убийства да изглеждат антисептични и инсценирани. Сякаш си участник в нова и авантюристична сцена от Дисни Уърлд. Земята на Дамер 1 1 Джефри Лайънъл Дамер — сериен убиец, умъртвил 17 мъже в САЩ. — Б.пр. . Няма и да помислите да отворите хладилника. Моля, повръщайте само на определените места.

Не че гледката на осакатени тела, без разлика къде, може да притесни човек като мен. О, не, далеч съм от тази мисъл. Ако има нещо, което не понасям, това са мърлячите, които не си правят труда да се погрижат за телесните течности. Гадна работа. Иначе все едно гледаш разфасовани ребра в месарницата. Новобранците и случайните посетители на местопрестъпленията обаче са склонни да повръщат. Поради някаква причина тук повръщат много по-малко, отколкото на север. Просто слънцето прави нещата безобидни. Пречиства всичко. Навярно затова обичам Маями. Толкова чист град!

А денят вече беше красив и горещ. Онези, които си бяха облекли сака, сега търсеха място да ги закачат. Уви, на тесния мръсен паркинг такова място нямаше. Имаше само пет-шест коли — и контейнера. Бяха го изблъскали в единия край, до кафето, и сега той стоеше опрян на стената с розова гипсова мазилка, увенчана с бодлива тел. Тук се отваряше и задната врата на заведението. Навъсена млада жена сновеше напред-назад и чевръсто въртеше бизнес с cafe cubano 2 2 Кубинско кафе. — Б.пр. и сладкиши с полицаите и техническия персонал. Шайката отбрани ченгета в костюми, които обичайно висят по сцените на убийства, за да бъдат забелязани, да окажат натиск или да са сигурни, че знаят какво става, разполагаха с още един обект, на който да посветят вниманието си. Кафе, сладки, нечие сако.

Лабораторните работници не носеха костюми. Синтетичните ризи за боулинг с два джоба пасваха повече на стила им. И аз бях с такава. Щампована, с вуду барабани и палми на лимоненозелен фон. Модно, но практично.

Насочих се към най-близката синтетична риза в групичката около тялото. Принадлежеше на Анхел Батиста от екипа за медицинска експертиза. В момента Анхел клечеше до една от торбите за боклук и надничаше вътре.

Присъединих се към него. Нямах търпение да погледна. Всичко, което изтръгваше реакция от Дебора, си струваше да бъде видяно.

— Анхел — казах. — Какво имаме?

— Какво искаш да кажеш с това „имаме“, бледолики? — отвърна той. — Тук няма кръв. Ти не играеш.

— Чух. — Наведох се към него. — Тук ли я е убил, или само я е захвърлил тук?

— Трудно мога да кажа. — Той поклати глава. — Изпразват контейнера два пъти седмично. Трупът май е престоял два дни.

Огледах паркинга, после и олющената фасада на „Касике“.

— Ами мотелът?

— Още проверяват, но не мисля, че ще намерят нещо. — И изпухтя: — Уф!

— Какво?

Анхел повдигна ръба на найлоновия чувал с молив.

— Погледни този срез.

Краят на разчленения крак стърчеше, блед и по особен начин мъртъв на яркото слънце. Свършваше до глезена. Ходилото беше акуратно отрязано. Останала беше малка татуировка на пеперуда с едно липсващо крило.

Подсвирнах. Почти хирургична прецизност. Това момче беше свършило много добра работа. Справило се беше почти толкова вещо, колкото бих могъл да го направя и аз.

— Много чисто — казах. И наистина беше така. Дори ако оставим прецизността на среза, не бях виждал подобна чиста, суха, елегантна мъртва плът. Великолепно.

— Me cago en diez — изруга той. — Не е довършил.

Взрях се навътре в чувала през рамото му. Нищо не мърдаше.

— На мен ми изглежда съвсем завършено, Анхел.

— Гледай. — Той сръчно разтвори една от другите торби. — Този крак е разрязан на четири части. С линийка ли го е мерил, и аз не знам. Виждаш ли? А този… — Отново се извърна към първия глезен, който толкова ме бе възхитил. — Този е срязан само на две части. Как така, а?

— Представа нямам. Може би детектив Ла Гуерта разполага с хипотеза.