Джеф Линдзи: Нощният ловец

Тази книга нямаше да бъде написана без щедрата техническа и духовна помощ на Айнщайн и на Дякона. Те символизират най-доброто сред полицаите в Маями. Тъкмо те ми показаха какво означава да вършиш тази толкова тежка работа на това толкова тежко място.

Искам да благодаря и на неколцина други за техните много полезни съвети и по-специално на моята съпруга, на семейство Бъркли, на Хулио С., на д-р и госпожа А. Л. Фройндлих, на Пуки, на Беър и на Тинки.

Искрено съм задължен на Джейсън Кауфман за мъдростта и прозрението му при написването на тази книга.

Благодаря и на Дорис, Повелителката на Последния смях.

Изказвам особено гореща благодарност на Ник Елисън. Той е всичко онова, което се предполага, че трябва да е един полицейски агент — но което не е почти никога.

Луна. Великолепна луна. Кръгла, натежала, възчервена, превърнала нощта в ден; заляла земята със снопове лъчи; понесла наслада, наслада, наслада. Донесла и пълногърления зов на тропическата нощ, мекия неспокоен глас на вятъра, прошумял по косъмчетата на ръката ти, глухото стенание на звездите, острото като скърцане със зъби ридание на отразената от водата лунна светлина.

Зов към Нуждата. Ето, оркестрираният писък на хиляди скрити гласове, викът на Нуждата отвътре, същността, безмълвният страж; хладното безгласно нещо; присмехулникът, Лунният танцьор. Онзи, който съм и не съм; нещото, което язвително тържествува и зове прегладняло. Заради Нуждата. А Нуждата е много силна сега. Нуждата бавно, предпазливо размотава хладни стържещи намотки; готова, много силна, вече съвсем готова — и пак чака, и дебне, и ме кара и аз да чакам, и да дебна.

Чаках и дебнех свещеника вече пет седмици. Нуждата ме изнервяше, възбуждаше ме и ме настървяваше да намеря някой, да намеря следващия, да намеря този свещеник. От три седмици знаех, че е той, че той е следващият, че двамата принадлежим на Мрачния странник, двамата, той и аз. От три седмици се борех с принудата, с растящата Нужда. Тя се надигаше в мен като приливна вълна, която с рев се нахвърля върху брега и вместо да се оттече, набъбва с всеки удар на яркия среднощен часовник.

Но времето беше и предпазливо. Време, за да се сдобия с увереност. Не в свещеника, не, в него отдавна бях уверен. Щях да употребя времето, за да се уверя, че ще го направя както трябва — елегантно, педантично, безпогрешно. Не можеха да ме хванат. Не и сега. Положил бях много усилия, много време бях посветил на тази работа, да защитя безличното щастие на моя живот.

А и твърде много се забавлявах, че да спра.

Винаги съм бил предпазлив. Винаги прецизен. Винаги предварително подготвен, та всичко да е наред. А когато всичко е наред, отделям допълнително време за проверка. Така действаше Хари, Бог да го благослови — прозорливият безпогрешен полицай, моят пастрок. Бъди точен, бъди методичен, бъди съвършен, казваше той и от седмица вече бях сигурен, че Хари би останал доволен. Знаех го и тази вечер, когато си тръгнах от работа. Ето я Нощта. Чувствах се по-различно. Щеше да се случи тази нощ, трябваше да се случи тази нощ. Както вече се бе случвало. Както ще се случи отново, и отново.

Но тази нощ щеше да се случи със свещеника.

Казваше се отец Донован. Преподаваше музика на децата от сиропиталището „Сейнт Антъни“ в Хоумстед, Флорида. Децата го обичаха. И той, разбира се, обичаше децата. Много ги обичаше. Посветил им бе целия си живот. Научил беше креолски и испански. Познаваше и музиката им. Все заради децата. Заради децата бе готов на всичко.

На всичко.

Тази вечер го наблюдавах, както го бях наблюдавал много вечери поред. Наблюдавах го, когато спря до вратата на сиропиталището, за да поприказва с едно чернокожо момиченце. Малко беше, не повече от осемгодишно, и дребничко. Той седна на стълбите да си поговори с него. Детето също седна, но все подскачаше нетърпеливо. Смееха се. Момиченцето го прегърна. Той го погали по косата. Една монахиня излезе на вратата, погледна ги, усмихна се и протегна ръка. Момиченцето чукна челцето си в неговото, отец Донован го прегърна и го целуна за лека нощ. Монахинята се разсмя и му каза нещо.

След това той тръгна към колата си. Най-после! Присвих се, готов за удар, и…

Още не. Санитарният микробус бе на пет метра от входа. Когато отец Донован мина край него, страничната врата се плъзна и се отвори. Някакъв мъж с цигара в ръка се подаде и го поздрави. Отец Донован спря да си поговорят.