Джеф Линдзи - Нощният ловец

Върнах всички тела в градината заедно с новия им съсед и почистих, доколкото можах, малката порутена къща. Сложих нещата си в колата на свещеника и се отправих на юг към тесния канал, където бях оставил лодката — петметров „Уейлър“ с плитко газене и мощен мотор. Бутнах колата в канала зад лодката и се качих на борда. Останах загледан във водата, докато колата потъваше. После запалих извънбордовия двигател, предпазливо се измъкнах от канала и поех на север, през залива. Слънцето току-що се беше показало и лъчите му се отразяваха във водата. Сложих си най-щастливото и лъчезарно лице — просто още един ранобуден рибар, тръгнал да се прибира. Сьомгата е голяма работа, нали?

До шест и трийсет вече се бях прибрал в апартамента си в Коконът Гроув. Извадих предметното стъкло от джоба си. Обикновена стъклена пластинка със старателно положена капка от кръвта на свещеника в средата. Елегантна и прозрачна, вече засъхнала, готова да се плъзне под микроскопа ми, ако поискам да си припомня. Сложих предметното стъкло при останалите трийсет и шест чисти и грижливо приготвени, много сухи капчици кръв.

Взех си душ. Много дълъг душ. Оставих горещата вода да отмие и последната следа от напрежението, да разхлаби възлите в мускулите ми, да изстърже и най-слабия остатък от лепкавата миризма на свещеника и на градината на малката къща насред блатото.

Деца. Трябваше да го убия два пъти.

Каквото и да ме е направило такъв, какъвто съм, то ме е оставило кух, празен, неспособен да чувствам. Не че е нещо особено. Убеден съм, че обичайно повечето хора съсипват голяма част от контактите си с другите. Аз просто ги съсипвах всичките. Правех го много умело и без никакви чувства. Децата обаче обичах. Не можех да имам деца, понеже идеята за секс изобщо не беше идея за мен. Да вършиш подобни неща… Как е възможно? Къде ти е чувството за достойнство? Но децата — децата са нещо различно. Отец Донован заслужаваше да умре. Кодексът на Хари беше спазен, както и на Мрачния странник.

В седем и трийсет вече отново се чувствах чист. Пих кафе, хапнах ядки и тръгнах на работа.

Работя в голяма модерна сграда. Бяла, с много прозорци, близо е до летището. Моята лаборатория е на втория етаж, отзад. Разполагам с малък кабинет, свързан с лабораторията. Не прилича много на кабинет, но си е моя територия, извоювана от главната лаборатория по хематология. Цялото пространство е мое, на никого не е позволено да идва тук, с никого не го споделям, никой не го мърси. Бюро със стол, друг стол за евентуален посетител, ако не е много едър. Компютър, рафт, папки. Телефон. Телефонен секретар.

Телефонен секретар с мигаща лампичка — когато влязох. Съобщенията за мен не са ежедневие. Поради някаква причина много малко хора на света могат да измислят нещо, което да споделят със специалист по кръвните проби през работния ден. Една от малкото, които наистина имат какво да ми кажат, е Дебора Морган — сестра ми. Ченге, като баща си.

Точно тя ми беше оставила съобщение.

Натиснах бутона. След няколко ноти мексиканска музика чух гласа на Дебора: „Декстър, моля те, веднага щом пристигнеш. На местопрестъпление съм при Тамиами Трейл, при мотел «Касике».“ Настъпи пауза. Чух, че закри слушалката с ръка и каза нещо на някого. После отново гръмна мексиканска музика и тя продължи: „Можеш ли да дойдеш веднага? Моля те, Декс!“

И затвори.

Нямам семейство. Доколкото си спомням, искам да кажа. Някъде трябва да има хора, които носят сходен генетичен материал, сигурен съм в това. Съжалявам за тях. Никога не съм ги срещал обаче. Не съм правил подобни опити, те също не са се опитвали да ме открият. Бил съм осиновен и отгледан от Хари и Дорис Морган, родителите на Дебора. И като вземем предвид кой съм, свършили са великолепна работа, нали?

Сега и двамата са мъртви. Значи Деб е единственият човек на света, на когото изобщо му пука дали съм жив, или мъртъв. Поради някаква причина, която не мога да проумея, тя всъщност предпочита да съм жив. Намирам това за мило и ако изобщо съм способен на някакви чувства, бих ги отдал на Деб.

Затова отидох. Излязох с колата от паркинга на Метро Дейд и свих по близката Търнпайк, която ме отведе на юг към Тамиами Трейл, в съседство с мотел „Касике“ и няколкото стотин негови братя и сестри. Истински рай, по свой начин. Особено ако си хлебарка. Дълги редици постройки, които могат да блестят и да се разкапват едновременно. Ярък неон над грохнали, порутени, разядени от плесен здания. Ако човек е там, по-добре да ходи през нощта, защото да видиш тези места на дневна светлина е все едно да видиш границата на нашия неубедителен договор с живота.