Джеф Линдзи: Декстър в мрака

Да се пише във вакуум е невъзможно. Въздухът за тази книга беше осигурен от Беър, Пуки и Тинк. Благодарности на Джейсън Кауфман и неговия адютант Кейлъб за огромната им помощ при оформянето на ръкописа.

И както винаги, специални благодарности на Ник Елисън, който направи всичко това възможно.

Помнеше чувство на изненада и после падане, но това беше всичко. След това ТО просто чакаше.

ТО чака много дълго време, но не му беше трудно да чака, защото нямаше памет и все още нищо не беше изпищяло. Така че ТО не знаеше, че чака. В този момент ТО не знаеше нищо. ТО просто съществуваше без начин да отмерва времето, без начин дори да има представа за време.

Така че ТО чакаше и гледаше. Отначало нямаше много какво да се види: огън, скали, вода и след това някакви дребни пълзящи неща, които скоро започнаха да се променят и да стават по-големи. Не правеха много неща, освен да се изяждат едно друго и да се възпроизвеждат. Но нямаше база за сравнение, така че за известно време това беше достатъчно.

Времето минаваше. ТО гледаше как големите неща и малките неща безцелно се избиват и изяждат. Не изпитваше истинска радост да гледа това, понеже нямаше какво друго да прави, а те не се свършваха. Но ТО сякаш не бе способно да прави друго, освен да гледа. И така, ТО започна да се пита: Защо гледам това?

Не виждаше истински смисъл в нищо от ставащото и не можеше да направи нищичко, но въпреки това стоеше и гледаше. ТО мисли за това много дълго, но не стигна до никакви заключения. Все още нямаше как да осмисли каквото и да е: цялата идея за цел все още не съществуваше напълно. Съществуваха само ТО и те.

Те бяха много, все повече и повече, усърдно се избиваха, изяждаха и чифтосваха. Но ТО беше само едно и не правеше нищо подобно и започна да се пита и за това. Защо беше различно? Защо не приличаше на нищо друго? Какво беше ТО и ако действително беше нещо, не трябваше ли и ТО да прави нещо?

Мина още време. Безбройните променящи се пълзящи неща бавно ставаха по-големи и по-добри в избиването помежду си. Интересно отначало, но само заради тънките разлики. Те пълзяха, подскачаха и се плъзгаха, за да се убиват — едно дори полетя във въздуха, за да убие. Много интересно — но какво от това?

ТО започна да се чувства неудобно от всичко това. Какъв беше смисълът? Трябваше ли ТО да е част от това, което гледаше? Ако ли не, защо гледаше?

ТО твърдо реши да открие причината, поради която беше тук, каквато и да е тя. И сега, когато изучаваше големите и малките неща, ТО изучаваше по какво се различава от тях. Всички други неща трябваше да ядат и да пият, за да не умрат. И дори когато ядяха и пиеха все пак някога умираха. ТО не умираше. ТО просто продължаваше. Нямаше нужда да яде и пие. Но постепенно усети, че има нужда от… нещо — но какво? Чувстваше, че някъде там има нужда и тази нужда набъбва, но не можеше да определи каква е: съществуваше само усещането, че нещо липсва.

Не получи отговори през последвалите векове на люспи и люпила. Убиваш и ядеш, убиваш и ядеш. Какъв е смисълът? Защо ми е да гледам всичко това, щом не мога да направя нищо? ТО започна съвсем леко да се вкисва.

И после един ден внезапно го осени съвсем нова мисъл: Откъде съм се взело?

ТО отдавна бе разбрало, че яйцата, от които се излюпват другите, идват от чифтосването. Но ТО не беше излязло от яйце. Нищо не се беше чифтосвало, за да го създаде. Нямаше с какво да се чифтосва, когато за първи път го осъзна. ТО беше там първо и, както изглежда, вечно, с изключение на смътния и тревожен спомен за падането. Но всичко останало се излюпваше или се раждаше. А ТО не. И с тази мисъл стената между НЕГО и тях сякаш стана неизмеримо по-висока, извиси се невъзможно нагоре и ГО отдели от тях напълно и завинаги. ТО бе само, съвсем само навеки и от това болеше. ТО искаше да е част от нещо. ТО бе само едно — не трябваше ли да има начин и ТО да се чифтоса и да създаде още?

И тази мисъл започна да изглежда безкрайно важна: ОЩЕ като НЕГО. Всички останали създаваха още. И ТО искаше да създаде още.