Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Исках го, сигурен бях, но знаех какво би казал Хари. Не беше достатъчно. Той ме научи, че е добре да видиш трупове, за да се увериш, а Зандър беше успял да скрие всичките достатъчно добре, че да не ги намеря. А без труп колкото и да го исках, нямаше да стане както трябва.

Върнах се към проучванията си, за да видя къде може да е скрил купчината мариновани тела. И дума не можеше да става за дома му. Ходил бях там и не бях намерил нищичко, освен музея на обувката, а Мрачния странник обикновено доста го бива да надушва колекции от трупове. Освен това в къщата нямаше къде да ги сложи — във Флорида няма мазета, а в този квартал нямаше как да копае из двора или да разнася трупове, без някой да го види. Кратко обсъждане с Мрачния странник ме убеди, че човек, който монтира сувенирите си на плочки от орехово дърво, със сигурност чистичко ще се отърве и от остатъците.

Ранчото беше отлична възможност, но едно бързо пътуване дотам не разкри никакви следи. Изглежда, никой не живееше там от доста време — дори алеята за коли беше буренясала.

Зарових по-дълбоко: Зандър притежаваше блок с апартаменти в Мауи, но това беше прекалено далеч. Имаше няколко акра в Северна Каролина — възможно, но мисълта да караш дванайсет часа с труп в колата го правеше да изглежда слабо вероятно. Притежаваше акции в една компания, която се опитваше да разработи Торо Кий, малък остров южно от Кейп Флорида. Но корпоративната собственост определено беше изключена — прекалено много хора можеха да обикалят и да душат наоколо. Във всеки случай си спомних как се бях опитал да акостирам на Торо Кий като по-млад, а там се разхождаха въоръжени пазачи, които отпъждаха хората. Трябваше да е някъде другаде.

Сред множеството папки документи и имоти единственото, което се връзваше, беше, че Зандър имаше яхта „Сигарет“, четиринайсетметрова. От опит с едно предишно чудовище знаех, че яхтите предоставят прекрасни възможности да се отървеш от остатъците. Просто връзваш някаква тежест на трупа, прекатурваш го през парапета и му махаш за сбогом. Спретнато, чисто, подредено — няма врява, няма бъркотия, няма улики.

И няма начин да получа доказателството си. Зандър държеше яхтата си в най-скъпарския частен яхтклуб в Коконът Гроув, „Роял Бей“. Охраната им беше на ниво, прекалено високо, та Декстър да се промъкне с шперц и усмивка на уста. Добре оборудвано пристанище за неизлечимо богатите, където ти почистват и излъскват въжето, когато си оставиш яхтичката. Дори не трябва сам да зареждаш гориво — обаждаш се малко по-рано и ти приготвят всичко чак до охладеното шампанско в кокпита. Там денонощно сноват щастливо усмихнати въоръжени пазачи, козируват на Качеството и стрелят по всеки, който прескочи оградата.

Яхтата беше недостижима. Съвсем сигурен бях, че Зандър я използва, за да се отървава от труповете; Мрачният странник също, което е още по-важно. Но нямаше как да се добера до нея.

Беше досадно, дори обезсърчаващо да си представям Зандър с поредния му трофей — вероятно спретнато опакован в обкован със злато хладилен сандък — да се обажда весело на началника на пристанището и да поръчва да му заредят яхтата с гориво, а после небрежно да минава по дока, докато двама пъшкащи охранители товарят сандъка на борда и почтително му махат за довиждане. Но не можех да стигна до лодката, за да го докажа. Без окончателно доказателство Кодексът на Хари не ми позволяваше да действам.

Сигурен или не, какво можех да направя? Можех да опитам следващия път да хвана Зандър в крачка. Но нямаше как да знам кога ще е това, а не можех да го наблюдавам постоянно. От време на време се налагаше да ходя и на работа и символично да се мяркам вкъщи, и да минавам през всичките дреболии на поддържането на привидно нормален живот. А в някакъв момент през идните две-три седмици, ако моделът работеше, Зандър щеше да се обади на началника на пристанището и да поръча да му приготвят яхтата и…

И началникът, понеже е добър служител в богаташки клуб, щеше да си запише точно какво е направил с яхтата и кога: колко гориво е заредил, какво е било шампанското и колко препарат за прозорци е използвал за предното стъкло. Щеше да впише всичко това във файла с име „Маколи“ и да го запази на компютъра си.

И ето че отново се връщаме в света на Декстър. Странникът съска уверения и ме тласка към клавиатурата.

Декстър е скромен, дори прекомерно, и със сигурност знае границите на значителния си талант. Но и да имаше граница на това, което можех да открия с компютъра, все още не я бях открил. Седнах и се хванах за работа.