Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Отне ми по-малко от половин час да проникна в компютрите на клуба и да намеря записите. Там, естествено, имаше подробен запис на обслужването. Сравних го със срещите на борда на любимата благотворителна инициатива на Зандър — Световната мисия на божествената светлина, която беше в края на Либърти Сити. На 14-и февруари бордът с радост съобщаваше, че Уинтън Алън щял да се измъкне от престъпната дупка, тоест Маями, и да се премести в ранчото на Зандър, за да бъде реабилитиран чрез честен труд. А на 15-и февруари Зандър беше излязъл на разходка с яхтата, която бе изразходвала 35 галона гориво.

На 11-и март от същото щастие бил споходен Тайрън Мийкс. А на 12-и март Зандър се бе возил на яхтата.

И така нататък: всеки път, когато някой бездомник късметлия биваше избран за живот на буколическа радост, Зандър поръчваше да обслужат яхтата му в близките двайсет и четири часа.

Не беше същото като да видиш труповете — но Кодексът на Хари беше създаден, за да действа в пукнатините на системата, в сенките на перфектната справедливост, а не на перфектния закон. Аз бях сигурен, Странникът беше сигурен, а това беше достатъчно доказателство за всички ни.

Зандър щеше да отиде на една различна разходка с лодка на лунна светлина и дори всичките му пари нямаше да го задържат на повърхността.

И така, в нощ като много други, когато луната свири акорди от налудничава мелодия на щастливо кръвожадните си деца, аз й пригласях и се готвех за рискована лудория. Цялата работа бе свършена и сега за Декстър беше време за игра. Бих могъл само за секунди да събера простите си играчки и да изляза през вратата за срещата си с тръстово-фондовия калпазанин. Но разбира се, с наближаващата сватба вече нищо не беше просто. Дори почвах да се питам дали някога отново ще е просто.

Разбира се, аз строях идеална и почти непробиваема фасада от блестяща антисептична стомана и стъкло, която да зациментирам пред готическия ужас на Замъка на Декстър. Така че на драго сърце помагах за оттеглянето на Стария Декстър и следователно бях в процес на „консолидиране на животите ни“, както го наричаше Рита. В случая това означаваше да се изнеса от удобното си кътче на края на Коконът Гроув и да се нанеса по на юг в Ритината къща с три спални, тъй като това беше „разумната“ стъпка. Освен разумна, естествено, тя беше и чудовищно неудобна. С новия режим нямаше как да запазя нищо дори мъничко скрито, ако поисках. А аз исках, разбира се. Всяко самоотвержено отговорно чудовище има своите тайни и имаше неща, които не бих искал да видят дневна светлина в ръце различни от моите.

Като например известни проучвания на потенциални другарчета в игрите; а и малката дървена кутийка, много скъпа за мен, която съдържа четирийсет и едно предметни стъкла, в средата на всяко от които има по една капка засъхнала кръв и всяка капка представлява по един не съвсем човешки живот, свършил в моите ръце — целия албум на вътрешния ми живот. Защото аз не оставям наоколо да се търкалят големи купчини разлагаща се плът. Не съм някой мърляв небрежен бясно кълцащ звяр. Аз съм изключително подреден бясно кълцащ звяр. Винаги много внимавам да се отърва от остатъците и дори някой жесток неумолим враг да реши да ме изобличи като злото чудовище, което съм, ще се затрудни да каже какво всъщност представляват малките ми стъкълца.

И все пак обяснението за тях би могло да повдигне въпроси, които впоследствие да се окажат неудобни дори за любящата съпруга — а още повече за някой страховит отмъстител, посветил се пламенно на моето разрушение. Наскоро имаше един такъв, ченге от Маями, сержант Доукс. И въпреки че технически той още беше жив, бях започнал да мисля за него в минало време, понеже скорошното му злополучно приключение му беше струвало двете стъпала и двете ръце, както и езика. Определено не беше във форма да ме изправи пред заслужената справедливост. Но знаех достатъчно, за да знам, че щом има един като него, рано или късно ще се появи и друг.

И така уединението ми се виждаше важно — не че някога съм развявал личните си работи. Доколкото знаех, никой не беше поглеждал в моята малка кутийка със стъкълца. Но и никога не бях имал годеница, която да чисти вместо мен, нито пък две много любознателни деца, които да душат из нещата ми, за да се научат да приличат на Мрачния татко Декстър.

Рита като че ли оценяваше нуждата ми от малко лично пространство, ако не и причините за нея, и бе пожертвала стаята си за шиене, като я бе превърнала в нещо, което наричаше „кабинета на Декстър“. Впоследствие там щяха да стоят компютърът, не чак многобройните ми книги и дискове и вероятно малката ми палисандрова кутийка с предметни стъкла. Но как изобщо бих могъл да я оставя там? На Коуди и Астор бих могъл да я обясня сравнително лесно, но какво да кажа на Рита? Дали не трябваше да я скрия? Да построя таен проход зад фалшива библиотека, през който по вита стълба се слиза до мрачното ми леговище? Да я сложа под фалшивото дъно на кутия за тоалетни принадлежности? Това си беше проблем.