Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Кога? — попита Астор.

Погледнах ги и почувствах възстранна комбинация от диво нетърпение да изляза и да режа, смесено с импулса да увия и двамата в меко одеяло и да убивам всичко, което се приближи до тях. А по краищата се промъкваше — само за да допълни смесицата — желанието да фрасна малките им дебели глави една в друга.

Това ли е то бащинството?

Цялата повърхност на тялото ми смъдеше от студения огън на нуждата ми да изляза, да започна, да направя това, което дори не бива да се споменава, но вместо това поех дълбоко дъх и приех неутрално изражение.

— Утре сте на училище — казах. — Време е да лягате.

Те ме изгледаха, сякаш ги бях предал, и сигурно си беше така, защото бях сменил правилата и се направих на Татко Декстър, а те си мислеха, че говорят с Демона Декстър. И все пак беше вярно. Не можеш да мъкнеш малки деца на среднощно изкормване и да очакваш на следващия ден да си помнят уроците. На мен самия ми беше достатъчно тежко да ходя на работа сутрин след някое от малките ми приключения, а аз се ползвах с предимството на всичкото кубинско кафе, което си пожелаех. Освен това те наистина бяха още прекалено малки.

— Държиш се като голям — каза Астор с унищожителен десетгодишен сарказъм.

— Ами аз съм голям — казах. — И се опитвам да се държа правилно. — Мислех го наистина, въпреки че го казах през стиснати зъби, за да удържа напиращата нужда, но това изобщо не смекчи еднаквите погледи на студено презрение, които получих от тях.

— Мислехме, че си различен — каза тя.

— Не мога да си представя как бих могъл да съм още по-различен и все пак да изглеждам като човек — отвърнах.

— Не е честно — каза Коуди; улових погледа му и видях един мъничък тъмен звяр да надига глава и да реве срещу мен.

— Да, не е честно — казах. — В живота нищо не е честно. „Честно“ е лоша дума и ще съм ви благодарен, ако не я използвате в разговорите си с мен.

Коуди ме изгледа твърдо за миг — поглед на разочарована пресметливост, какъвто никога не бях виждал от него, и не знаех дали искам да го перна, или да му дам бисквитка.

— Не е честно — повтори той.

— Виж — казах, — аз разбирам от тези неща. И това е първият урок. Нормалните деца си лягат навреме, когато на другия ден са на училище.

— Не нормалните — каза той и издаде долната си устна толкова напред, че можеше да си сложи там всичките учебници.

— Именно — казах му. — Точно затова винаги трябва да изглеждаш нормално, да се държиш нормално, да караш всички останали да си мислят, че си нормален. А другото, което трябва да правиш, е да правиш точно каквото ти кажа, или аз просто не играя. — Той не изглеждаше много убеден, но се разколебаваше. — Коуди — казах, — трябва да ми вярваш и трябва да го направиш по моя начин.

— Трябва — повтори той.

— Да. Трябва.

Той ме гледа един много дълъг миг, а после се обърна към сестра си, която на свой ред го погледна. Истинско чудо на субвокалната комуникация: знаех, че провеждат дълъг и много сложен разговор, но те не издадоха и звук. Накрая Астор пак се обърна към мен и каза:

— Трябва да обещаеш.

— Добре — казах. — Обещавам.

— Че ще започнеш да ни учиш — каза тя и Коуди кимна. — Скоро.

Поех дълбоко дъх. И преди никога не бях имал шансове да отида в, според мен, доста хипотетичния рай. Но да продължа и да се съглася да превърна тези необработени малки чудовища в спретнати добре обучени малки чудовища — е, наистина се надявах, че съм прав за хипотетичната част.

— Обещавам — повторих. Те се спогледаха, погледнаха ме и излязоха.

И аз останах с пълен с играчки сак, належаща среща и някак съсухрено чувство за неотложност.

Семейството за всички ли е такова? Как оцеляват семействата тогава? Защо хората раждат по повече от едно дете и защо раждат изобщо? Имах си важна и удовлетворителна цел и изведнъж ме изненада нещо, пред което не се е изправяла никоя нормална футболна майка, и почти не можех да си спомня какво си мислех само преди секунди. Дори с нетърпеливото ръмжене от страна на Мрачния странник — странно приглушено, сякаш леко смутено — ми отне няколко мига да се стегна и да се превърна от Зашеметения татко Декстър пак в Хладния отмъстител. Трудно ми беше да си върна леденото острие на готовност и опасност: всъщност ми беше трудно да се сетя и къде съм си сложил ключовете за колата.

Намерих ги някак си, излязох със залитане от кабинета си и след като смотолевих някаква прочувствена измишльотина на Рита, най-сетне се измъкнах през вратата и се вмъкнах в нощта.