Джеф Линдзи - Декстър в мрака

И тъкмо навреме.

Задната врата изтрака и се отвори и чухме някакви ужасни животински звуци, врещяха и блееха вътре, наистина отвратително изпълнение на „Вървя по-близо до Теб“ — само звученето й можеше да накара всеки да се върне при бутилката. И беше достатъчно, за да изкара Зандър навън. Той спря на прага, обърна се, за да помаха ведро и да се усмихне, след което вратата се хлопна, той заобиколи колата си откъм мястото на шофьора — и беше наш.

Зандър ровеше за ключовете си, ключалката изщрака, а ние заобиколихме колата и се озовахме зад него. Преди да разбере какво става, примката изсвистя във въздуха и се нахлузи на врата му и дръпнахме достатъчно силно, за да го съборим, достатъчно силно, за да го повалим на колене, останал без въздух и с мораво вече лице; и беше хубаво.

— Да не си гъкнал — казахме, хладни и идеални. — Прави каквото кажем, нито дума или звук и ще живееш малко по-дълго. — И мъничко затегнахме примката, за да му дадем да разбере, че е наш и че трябва да прави каквото му казваме.

Зандър отвърна по най-приятен начин, като се катурна по лице; вече не се хилеше. От ъгълчето на устата му се стичаше лига и той драскаше по примката, но ние го държахме прекалено стегнато, за да успее да пъхне пръст под кордата. Малко преди да изгуби съзнание, отслабихме натиска, само толкова, че да се задави с един-единствен болезнен дъх.

— Ставай — казахме нежно и дръпнахме примката нагоре. И бавно, издърпвайки се по ламарината на колата си, Зандър се подчини.

— Добре — казахме. — Влизай в колата. — Преместихме примката в лявата ми ръка и отворихме вратата, после се пресегнахме през задната врата и когато се качих на седалката зад него, върнахме примката в дясната ми ръка. — Карай — казахме с мрачния си леден заповеднически глас.

— Накъде? — каза Зандър със своя глас — вече дрезгав шепот заради леките ни напомняния с примката.

Отново стегнахме кордата, за да му напомним да не говори, когато не го питат. Когато преценихме, че е схванал съобщението, отпуснахме.

— На запад — казахме. — Без приказки. Карай.

Той запали и с няколко леки подръпвания на примката го насочих на запад и по Долфин Експресуей. Известно време Зандър правеше каквото му казвахме. От време на време ни поглеждаше в огледалото, но съвсем леко потрепване на примката го държеше изключително отзивчив, докато не го подкарахме на север по Палмето Експресуей.

— Слушай — каза той ненадейно, докато минавахме покрай летището, — аз съм много богат. Мога да ти дам каквото поискаш.

— Да, можеш — казахме, — и ще ни го дадеш. — И той май не разбра какво искаме, защото мъничко се поотпусна.

— Добре — каза. Гласът му още беше пресипнал заради примката. — Колко искаш?

Срещнахме погледа му в огледалото и бавно, много бавно, така че да започне да разбира, стегнахме кордата около врата му. Когато едва можеше да диша, я задържахме така за миг.

— Всичко — казахме. — Ще вземем всичко. — И съвсем леко отпуснахме примката. — Карай — казахме.

И Зандър караше. През останалата част от пътя беше много тих, но не изглеждаше толкова уплашен, колкото би трябвало. Разбира се, сигурно смяташе, че това не му се случва наистина, че не е възможно да се случва, и то на него, който открай време живее в непробиваемия пашкул на парите. Всичко си имаше цена и той винаги можеше да си я позволи. Скоро щеше да започне да се пазари. После щеше да си купи измъкването.

Така си беше. След време щеше да си купи измъкването. Но не с пари. И нямаше да се измъкне от тази примка.

Пътуването не беше много дълго и мълчахме до изхода „Хаялия“, който бяхме избрали. Но когато Зандър намали, за да мине по рампата за слизане, и ми хвърли един поглед в огледалото, в очите му имаше страх, надигащия се ужас на чудовище, уловено в капан, готово да си прегризе лапата, за да избяга, и осезаемите зъби на паниката му запалиха топъл пламък в Мрачния странник и ни направиха много доволни и силни.

— Ти не… там няма… къде отиваме? — запелтечи той, слаб и жалостив, говореше все по-човешки, което ни ядоса и ние дръпнахме твърде силно и той за миг кривна към банкета и трябваше да поотпуснем примката. Зандър върна колата на пътя.

— Завий надясно — казахме и той зави, неприятният му дъх излизаше и влизаше с хъркане през олигавените му от слюнка устни. Но правеше каквото му казвахме чак до улицата и наляво по една малка тъмна алея със стари складове.

Паркира колата където му казахме — до ръждясалата врата на някаква тъмна изоставена сграда. Прогнила табела с отчупен край гласеше „Джоун Пласти“.