Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Спри — казахме и докато той местеше скоростния лост, слязохме от колата и го дръпнахме след нас и на земята, като стегнахме здраво и го оставихме да се мята за миг, преди да го дръпнем и да го изправим. Слюнката бе засъхнала около устата му и по очите му се четеше, че вече е повярвал, когато се изправи грозен и отвратителен на прелестната лунна светлина, цял разтреперан от някаква ужасяваща грешка, която съм направил спрямо парите му, и нарастващото осъзнаване, че може би не е по-различен от онези, с които бе направил същото, го заля и омаломощи. Оставихме го да стои и да диша за момент, после го бутнахме към вратата. Той вдигна ръка и се подпря на бетонната стена.

— Слушай — каза и в гласа му сега имаше чисто човешки трепет. — Мога да ти дам купища пари. Каквото пожелаеш.

Не казахме нищо. Зандър облиза устни.

— Добре — каза и гласът му бе сух, накъсан и отчаян. — Какво тогава искаш от мен?

— Същото, което ти си отнел от другите — казахме с особено рязко дръпване на примката. — Но без обувката.

Той се опули, устата му увисна и той се напика.

— Не съм — каза. — Това не е…

— Си — казахме му. — Е. — И като опънахме силно каишката му, го блъснахме напред през вратата в грижливо приготвеното място. Там имаше няколко строшени пластмасови тръби, избутани настрани, и по-важно за Зандър, два петдесетгалонови варела солна киселина, оставена от „Джоун Пласти“, когато бяха фалирали.

Съвсем лесно качихме Зандър на работната повърхност, която бяхме разчистили за него, и само след секунди го бяхме омотали с тиксото и завързали здраво и изгаряхме от нетърпение да започнем. Срязахме примката и той изохка, когато ножът бодна гърлото му.

— Господи! — каза. — Виж, правиш огромна грешка.

Не казахме нищо — имахме работа и се подготвяхме за нея, като бавно режехме дрехите му и внимателно ги пускахме в един от варелите с киселина.

— О, мамка му, моля те — каза той. — Наистина, не е това, което си мислиш… не знаеш какво ще направиш.

Бяхме готови и вдигнахме ножа, за да му покажем, че всъщност прекрасно знаем какво правим и че се каним да го направим.

— Пич, моля ти се — каза той. Страхът му надминаваше всичко, което си беше мислил, че е възможно, надминаваше унижението да се напикае и да се моли, надминаваше всичко, което някога си беше представял.

И после стана учудващо неподвижен. Погледна ме право в очите с неуместна яснота и с глас, който досега не бях чувал от него, каза:

— Той ще те намери.

Спряхме за миг, за да помислим какво значи това. Но бяхме доста сигурни, че това е последният му изпълнен с надежда блъф, и той притъпяваше възхитителния вкус на ужаса му и ни ядоса и ние залепихме устата му с тиксо и се заловихме за работа.

И когато свършихме, не бе останало нищо, освен едната му обувка. Замислихме се дали да не поръчаме да ни я монтират на плочка, но това, разбира се, би било нехигиенично, така че и тя отиде във варела с киселината при останалото от Зандър.

Това не е хубаво, помисли си Гледащия. Бяха останали в изоставения склад твърде дълго и не можеше да има съмнение, че каквото и да правеха там, не е светско събитие.

Нито пък срещата, която си бе насрочил със Зандър. Срещите им винаги бяха само бизнес, макар че Зандър явно мислеше за тях по друг начин. Благоговението на лицето на младия мъж при редките им срещи говореше много за мислите и чувствата му. Беше толкова горд с незначителния си принос, толкова копнееше да се приближи до студената огромна сила.

Гледащия не съжаляваше за нищо, което можеше да се е случило на Зандър — нямаше да е трудно да го замени: интересуваше го само защо това се случва тази вечер и какво означава.

И сега той се радваше, че не се е намесил, че се беше дръпнал и ги беше проследил. Лесно можеше да се намеси, да хване нахалния младок, който беше хванал Зандър, и да го съсипе напълно. Дори сега чувстваше огромната мощ да мърмори в него, сила, която можеше да изреве и да помете всичко по пътя си — но не.

Гледащия притежаваше и търпение, а то също беше сила. Ако този другият наистина представляваше заплаха, по-добре беше да чака и да наблюдава и когато научеше достатъчно за опасността, щеше да удари — бързо, съкрушително и окончателно.

Така че гледаше. Минаха часове, преди другият да излезе и да се качи в колата на Зандър. Гледащия остана на място, после с угасени фарове лесно проследи синия додж в нощния трафик. И когато другият паркира колата на паркинга до гара „Мемориал“ и се качи на влака, той също се качи, точно когато вратите се затваряха, седна в другия край на вагона и за първи път разгледа отражението на лицето му.