Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Звучи очарователно скъпо — казах.

— Е, той ми дължи услуга — каза Винс. — Мисля, че можем да свалим цената. Някъде към сто и петдесет долара на куверт.

— Всъщност, Винс, надявах се да можем да си позволим повече от един куверт.

— Писаха за него в списание „Саут Бийч“ — каза той малко обидено. — Поне трябва да говориш с него.

— Честно казано — казах, което, разбира се, значеше, че лъжа, — мисля, че Рита иска нещо семпло. Като бюфет.

Винс — вече определено се цупеше — повтори:

— Поне говори с него.

— Ще го обсъдя с Рита — казах и си пожелах така всичко да изчезне. По време на пътуването до местопрестъплението Винс не каза нищо повече по въпроса, така че може и да беше изчезнало.

Местопрестъплението се оказа много по-лесно за мен, отколкото бях очаквал, и когато стигнах, доста се ободрих. На първо място, беше в студентското градче на Университета на Маями, моята мила стара алма-матер, и в пожизненото си старание да изглеждам като човек всеки път, когато попаднех тук, си напомнях да се преструвам, че изпитвам към това място топла пухкава привързаност. На второ място, изглежда, имаше твърде малко прясна кръв, с която да работя, което значеше, че мога да приключа с нея в разумен срок. Освен това значеше свобода от противното мокро червено нещо — наистина не обичам кръв, което може да изглежда странно, но е така. Намирам обаче огромно удовлетворение в организирането й на местопрестъпленията, като я карам да влезе в сносен модел и да се държи прилично. В този случай, както научих по пътя, това нямаше да е кой знае какво предизвикателство.

Така че с обичайното си ведро настроение бавно се запътих към жълтата полицейска лента, уверен в очарователната интерлюдия на един трескав работен ден…

И се заковах на място, прекрачил лентата с единия крак.

За миг светът пламна в яркожълто и усетих гадното чувство, че се нося в безтегловност във въздуха. Не виждах нищо, освен острието на блясъка. Откъм мрачната задна седалка се чу тих звук, чувство на подсъзнателно гадене, смесено със сляпата паника на касапски нож, който изскърцва по черна дъска. Втурване, нервност, дива увереност, че нещо е адски ужасно объркано, и нито намек какво е и къде е.

Зрението ми се върна и се огледах. Не видях нищо, което не очаквах да видя на местопрестъпление: малка тълпа край сигналната лента, няколко униформи, охраняващи периметъра, малко детективи с евтини костюми и моя екип, нещастниците от лабораторията, които преравяха храсталаците на четири крака. Всичко беше съвсем нормално за невъоръженото око. Така че се обърнах за отговор към непогрешимото си напълно въоръжено вътрешно око.

„Какво има?“ — попитах безмълвно, като отново затворих очи и потърсих някакъв отговор от Странника за тази безпрецедентна проява на неудобство. Бях свикнал на коментари от Мрачния си другар и доста често първият ми оглед на някое местопрестъпление биваше спорадично прекъсван от лукав шепот на удивление или забавление, но това — това очевидно беше звук на нещастие и не знаех как да го разбирам.

„Какво?“ — попитах отново. Но нямаше отговор, освен тежкото шумолене на невидими криле, така че се отърсих от него и отидох до мястото.

Двете тела очевидно бяха изгорени другаде, тъй като наоколо нямаше и следа от достатъчно голямо барбекю, което да изпече така добре два средни по размер женски индивида. Бяха оставени до езерото в студентското градче на Университета, точно до пътеката, която го обикаля, и бяха открити рано сутринта от двама души, тичащи за здраве. Заради състоянието на малкото количество доказателствен материал под формата на кръв, който открих, заключих, че главите са били отстранени след като жените са били изгорени.

Една дребна подробност ме накара да застина. Телата бяха разположени спретнато, почти почтително, овъглените им ръце бяха сгънати на гърдите. И на мястото на отрязаните глави над всеки торс внимателно бе поставена по една керамична глава на бик.

Точно такова любовно отношение винаги води до някакъв коментар от страна на Мрачния странник — общо взето развеселен шепот, кикотене, дори жегване на завист. Но този път, когато Декстър си помисли: „Аха, глави на бик! Какво мислим за това?“ — Странникът отвърна незабавно и енергично с…

Нищо?

Ни шепот, ни въздишка?

Пратих раздразнено искане за отговори и не получих повече от тревожно суетене, все едно Странникът се снишаваше зад всичко, което можеше да го скрие, и се надяваше бурята да отмине, без да го забележат.