Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Е — казах, търсех подходящото клише, — сигурен съм, че просто трябва малко време.

— Да бе — каза тя. — Сигурно. — Обърна се към мястото, където лежаха двата овъглени трупа. — Както и да е, това е прекрасен начин да се поразсея.

— Мълвата ми донесе, че смяташ, че е сантерия — казах и главата й светкавично се обърна към мен.

— А ти мислиш, че не е?

— О, не, възможно е — отвърнах.

— Но? — рязко каза тя.

— Няма „но“ — казах.

— По дяволите, Декстър — каза тя. — Какво знаеш за това?

Вероятно беше справедлив въпрос. Знаеше се, че от време на време правя доста добри догадки за някои от най-страховитите убийства, по които работехме. Бях си спечелил известна репутация за интуицията си за начините, по които мислят и действат извратените убийци маниаци — съвсем естествено, след като — неизвестно за всички освен Дебора — аз самият бях извратен убиец маниак.

Но макар че едва наскоро бе разбрала истинската ми природа, Дебора не се свенеше да се възползва от нея, за да й помагам в работата й. Нямаше значение — радвам се да помагам. За какво иначе е семейството? И всъщност не ме беше грижа дали колегите ми чудовища плащат обществения си дълг, докато чакат да ги изпържат на електрическия стол — освен, разбира се, ако не ставаше дума за някой, когото пазех за собствено невинно удоволствие.

Но в този случай нямах нищичко за казване на Дебора. Всъщност дори се надявах, че тя може да ми даде някоя трошица информация, нещо, което да обясни странното и необичайно спотайване на Мрачния странник. Това, разбира се, не беше от нещата, които се чувствах удобно да споделя с нея. Но каквото и да кажех за това двойно изгорено жертвоприношение, тя нямаше да ми повярва. Щеше да е сигурна, че имам информация и по някаква причина не искам да я споделя. Единственото по-подозрително нещо от сестра е сестра, която е ченге.

Съвсем както се очакваше, тя беше убедена, че крия нещо от нея.

— Хайде, Декстър — каза. — Изплюй камъчето. Кажи ми какво знаеш за това.

— Скъпа ми сестричке, аз съм в пълно недоумение — казах.

— Глупости — каза тя, явно не беше усетила иронията. — Криеш нещо.

— Никогаж — казах. — Бих ли излъгал собствената си сестра?

Тя ме изгледа гневно.

— Значи не е сантерия?

— Нямам представа — казах колкото можех по-успокоително. — Изглежда като добро начало, но…

— Знаех си — отсече тя. — Какво „но“?

— Ами — започнах. И наистина ми беше хрумнало току-що и вероятно нищо не значеше, но вече бях отворил уста, така че продължих: — Чувала ли си някога някой сантеро да използва керамика? И то бикове — те не си ли падаха по кози глави?

Тя ме гледа втренчено цяла минута, после поклати глава.

— Това ли е? Само това ли можеш да кажеш?

— Казах ти, Дебс, нищо не мога да ти кажа. Беше само мисъл, нещо, което ми хрумна току-що.

— Ами — каза тя, — ако ми казваш истината…

— Разбира се, че ти казвам истината — запротестирах.

— Дрънци ми казваш — каза тя и пак се обърна към капитан Матюс, който отговаряше на въпросите със сериозната си мъжествена издадена напред долна челюст. — Което е съвсем малко по-малко от моите таратанци.

Досега не бях наясно, че дрънците са по-малко от таратанците, но винаги е хубаво да научиш нещо ново. И все пак дори това стряскащо откритие не ми помогна да отговоря на истинския въпрос — защо Мрачният странник се беше снишил и спотаил. В течение на работата си и на хобито си бях виждал неща, които повечето хора не могат и да си представят, освен ако не са изгледали доста от филмчетата за шофиране в нетрезво състояние, които показват в шофьорските училища. И при всеки случай, с който се бях сблъсквал, независимо колко зловещ, сенчестият ми спътник имаше някакъв съдържателен коментар по въпроса, дори да беше просто прозявка.

А сега, пред лицето на нищо по-ужасно от две овъглени тела и малко нескопосана керамика, Мрачният странник бе решил да побегне като уплашен паяк и да ме остави без напътствия — съвсем ново чувство за мен, и открих, че изобщо не ми харесва.

Но какво да направя? Не познавах човек, с когото да мога да поговоря за Мрачния странник — поне не и ако исках да остана на свобода, което много исках. Доколкото ми беше известно, освен мен нямаше експерти по въпроса. Но какво всъщност знаех за веселия си другар? Наистина ли бях наясно просто защото бях делил пространство с него толкова дълго време? Фактът, че той бе избрал да се скрие в килера, ме изнервяше силно, сякаш се разхождах из офиса си без гащи. Когато опреше до ядката на нещата, всъщност нямах представа какво представлява Мрачният странник или откъде се е взел, но пък това никога не ми се бе струвало важно.