Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Официалният градски бабалао беше чернокож към петдесетте, висок метър и осемдесет, с много дълги нокти и възголямо шкембе. Беше с бели панталони, бяла риза и сандали. Довлече се тежко от патрулната кола, която го бе докарала, с раздразненото изражение на дребен чиновник, чиято важна канцеларска работа е била прекъсната. Вървешком избърса черните си очила с рогови рамки с края на ризата си. Сложи си ги, когато наближи телата, и това, което видя, го накара да се закове на място.

Известно време само гледа втренчено. После заотстъпва, с очи все още приковани в труповете. След като се отдалечи на трийсетина стъпки, се обърна, върна се при патрулката и се качи.

— Какво, да го… — каза Дебора и аз се съгласих, че добре е обобщила нещата. Бабалаото тръшна вратата на колата и остана неподвижен на седалката, вперил поглед през предния прозорец. След миг Дебора промърмори:

— Мама му стара. — И отиде до колата. И понеже като всички любознателни умове аз исках да зная, я последвах.

Когато стигнах колата, Дебора тропаше по стъклото откъм страната на пътника, а бабалаото все така се взираше право напред, със стисната челюст, и неумолимо се правеше, че не я забелязва. Дебс затропа по-силно. Той поклати глава.

— Отворете вратата — каза тя с полицейския си глас тип „свалете оръжието“. Той поклати глава по-силно. Тя пък почука по-силно по стъклото и каза: — Отваряй!

Накрая той свали стъклото и каза:

— Това няма нищо общо с мен.

— Какво е тогава? — попита Дебора.

Той само поклати глава и каза:

— Трябва да се връщам на работа.

— Пало майомбе ли е? — попитах аз и Дебс ме изгледа свирепо, че я прекъсвам, но въпросът ми се струваше резонен. Пало майомбе е малко по-мрачно разклонение на сантерия и макар да не знаех за него почти нищо, бях чувал слухове за някои много гадни ритуали, които бяха привлекли интереса ми.

Но бабалаото поклати глава.

— Слушайте — каза, — има разни неща, за които просто си нямате представа. Не ви и трябва да знаете.

— Това от тези неща ли е? — попитах.

— Не знам — каза той. — Възможно е.

— Какво можете да ни кажете? — попита Дебора.

— Нищо не мога да ви кажа, щото нищо не знам — каза той. — Но не ми харесва и не искам да имам нищо общо. Днес имам важна работа. Кажете на ченгето, че трябва да тръгвам. — И пак вдигна стъклото.

— По дяволите — изруга Дебора и ме погледна укорително.

— Нищо не съм направил — оправдах се.

— По дяволите — повтори тя. — Какво значи това?

— Съвсем на тъмно съм — казах.

— Аха — каза тя. Изглеждаше изцяло неубедена, което бе малко иронично. Все пак хората ми вярват непрекъснато, когато съм недотам идеално честен, а ето че сега собствената ми заварена плът и кръв отказваше да повярва, че всъщност съм съвсем на тъмно. Освен дето бабалаото май имаше същата реакция като Странника — как да го разбирам това?

Преди да успея да проследя тази очарователна линия на мисълта, осъзнах, че Дебора все още ме гледа втренчено и с нарастващо неприятно изражение.

— Намерихте ли главите? — попитах, съвсем услужливо според мен. — Може да добием представа за ритуала, ако видим какво е направил с главите.

— Не, не сме намерили главите. Не съм намерила нищо, освен брат, който крие нещо от мен.

— Наистина, Дебора, това вечно изражение на гадна подозрителност не е полезно за лицевите ти мускули. Ще хванеш бръчки.

— И убиеца мога да хвана — каза тя и се върна при двете овъглени тела.

Тъй като услужливостта ми очевидно привършваше, поне що се отнасяше до сестра ми, нямаше какво друго да правя на местопрестъплението. Приключих с инструментите си за кръв, като взех малки проби от засъхналата чернилка, спечена около вратовете, и се запътих към лабораторията съвсем навреме за късен обяд.

Но уви, горкият Безстрашен Декстър явно имаше нарисувана на гърба си мишена, защото бедите ми тепърва започваха. Точно докато си подреждах бюрото и се канех да се присъединя в доволно убийствения трафик на пиковия час, в офиса ми се вмъкна Винс Масуока.

— Току-що говорих с Мани — каза той. — Може да ни види утре сутрин в десет.

— Прекрасна новина — казах аз. — Единственото, което би могло да я направи още по-прекрасна, е да знам кой е Мани и защо иска да ни види.

Винс наистина изглеждаше леко обиден, едно от малкото истински изражения, което бях виждал на лицето му.

— Мани Борк — каза той. — Уредникът на храната.

— Онзи от Ем Ти Ви ли?

— Да, точно така — каза Винс. — Дето е спечелил всички награди и за него писаха в списание „Гурме“.