Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— А, да — заусуквах аз с надеждата, че ще ме връхлети някаква блестяща искра на вдъхновение и ще ми помогне да избегна тази злочеста съдба. — Носителят на награди.

— Декстър, тоя тип е велик. Може да ти направи цялата сватба.

— Винс, мисля, че това е страхотно, но…

— Слушай — каза той с непоколебим заповеднически тон, какъвто не бях чувал от него, — ти каза, че ще говориш с Рита за това и ще я оставиш тя да реши.

— Така ли съм казал?

— Да. И аз няма да те оставя да пропилееш чудесна възможност като тази, не и когато е нещо, което знам, че Рита наистина би искала.

Не бях наясно как може да е толкова сигурен в това. Все пак аз бях сгоден за нея, а пък нямах представа какъв уредник за храната би я изпълнил с шок и ужас. Но не смятах, че това е моментът да го питам откъде знае какво би харесала или не Рита. Но пък мъж, който се бе маскирал като Кармен Миранда на Хелоуин, можеше и да има по-остра проницателност от моята за най-съкровените кулинарни желания на годеницата ми.

— Е — казах, най-сетне решил, че най-добрият отговор е да протакам достатъчно дълго, — в такъв случай ще си ида вкъщи и ще поговоря с Рита.

— Направи го — каза той. И не че излезе демонстративно, но ако имаше врата за затръшване, може би щеше да я затръшне.

Свърших с подреждането и подкарах във вечерния трафик. По пътя за вкъщи мъж на средна възраст в спортна Тойота се залепи зад мен и по някаква причина взе да ми свири. След пет или шест пресечки ме изпревари и докато ме задминаваше, изви леко кормилото, за да ме стресне и да се кача на тротоара. Макар да се възхитих на духа му и с радост да бих му угодил, останах на платното. Няма смисъл да се опитваш да търсиш смисъл в начина, по който шофьорите в Маями се отнасят към придвижването от едно място на друго. Човек просто трябва да се отпусне и да се наслаждава на насилието — разбира се, тази част никога не е била проблем за мен. Така че се усмихнах и му махнах, а той стъпи на педала и изчезна сред движението с около 60 мили над разрешената скорост.

Обикновено намирах хаотичния бяс на вечерното пътуване към къщи за идеален завършек на деня. Отпускам се, когато гледам целия този гняв и страст за убиване, чувствам се едно с родния си град и буйните му жители. Но тази вечер ми беше трудно да сбера дори малко добро настроение; дори за миг не ми бе хрумнало, че това някога ще се случи, но бях разтревожен.

Още по-лошо, не знаех какво точно ме тревожи, освен че Мрачният странник ме бе удостоил с мълчание на сцената на изобретателно убийство. Това не се беше случвало никога и можех само да си мисля, че сега е причинено от нещо необичайно и вероятно заплашващо Декстър. Но какво? И как да съм сигурен, когато всъщност не знаех нищичко за самия Странник, освен че винаги беше готов да ми предлага весели прозрения и коментари. И преди бяхме гледали изгорени тела и колкото щеш керамика, без да ни мигне окото. Комбинацията ли беше? Или нещо особено точно в тези две тела? Или беше напълно случайно и нямаше нищо общо с това, което бяхме видели?

Колкото повече мислех, толкова по-малко знаех, но трафикът кипеше около мен с успокояващите си убийствени похвати и докато стигна до къщата на Рита, почти се бях убедил, че наистина няма за какво да се тревожа.

Рита, Коуди и Астор си бяха вкъщи. Рита работеше много по-наблизо от мен, а децата бяха на програма за след училище в един парк наблизо, така че поне от половин час всички чакаха възможността да ме изтръгнат от трудно спечеления ми духовен мир.

— Даваха го по новините — прошепна Астор, когато отворих вратата, а Коуди кимна и каза с нежния си дрезгав глас:

— Гадост.

— Какво даваха по новините? — попитах, докато се мъчех да се провра покрай тях в къщата, без да ги стъпча.

— Изгорил си ги! — изсъска ми Астор, а Коуди ме погледна с пълна липса на изражение, което някак си показваше неодобрение.

— Аз… Какво?! Кого да съм…

— Двете, дето са ги намерили в колежа — каза тя. — Не искаме да учим това — натърти тя, а Коуди пак кимна.

— В… в университета ли? Аз не съм…

— Университетът е колеж — каза Астор с подчертаната увереност на десетгодишно момиченце. — И ние мислим, че горенето е гадно.

Започна да ми светва какво са гледали по новините — репортаж от мястото, където бях прекарал сутринта в събиране не препечени кръвни проби от два овъглени трупа. И някак си просто защото знаеха, че бях излизал да поиграя предната нощ, бяха решили, че съм си прекарал времето така. Дори без странното отстъпление на Мрачния странник бях съгласен, че това е пълна гадост, и адски се дразнех, че те смятат, че съм способен на нещо подобно.