Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Ами влизайте де!

Мани Борк, ако това действително беше той, а не някаква странна холограма от Междузвездни войни, се извисяваше на цели метър и шейсет от подметките на везаните си сребърни ботуши с токове до върха на боядисаната си в оранжево глава. Косата му беше къса с изключение на черния бретон, който бе разделен по средата на челото му като лястовича опашка и висеше над огромните му очила с обсипани с изкуствени диаманти рамки. Облечен беше в дълга яркочервена роба и явно нищо друго и тя се развя около него, когато той отстъпи от вратата, за да ни пусне да влезем, а после с малки бързи крачки отиде до огромния панорамен прозорец с изглед към морето.

— Елате тук да си побъбрим — каза, като заобиколи един пиедестал, на който имаше огромен предмет, подобен на гигантска топка котешко повръщано, потопено в пластмаса и напръскано с фосфоресциращи графити. Поведе ни към някаква стъклена маса до прозореца, около която имаше четири неща, вероятно столове, но човек лесно можеше да ги сбърка с бронзови камилски седла със заварени крачета.

— Сядайте — каза и махна широко с ръка и аз се настаних на столоподобното нещо най-близо до прозореца. Винс се поколеба за момент, после седна до мен, а Мани скокна на стола точно срещу него. — Е — каза, — как си, Вик? Искаш ли кафенце? — И без да дочака отговор, обърна глава наляво и се провикна: — Едуардо!

До мен Винс си пое накъсано дъх, но преди да успее да направи нещо с него, Мани рязко се обърна и ме погледна.

— А ти трябва да си срамливият младоженец!

— Декстър Морган — представих се. — Но не съм особено срамлив.

— Е, Вик се справя достатъчно и за двамата — каза той. И както си му е редът, Винс услужливо стана толкова червен, колкото му позволяваше тенът му. Понеже все още бях повече от леко раздразнен, че съм подложен на това изпитание, реших да не му се притичам на помощ с някоя унищожителна забележка към Мани, нито дори да го поправям по въпроса за истинската идентичност на Винс като Винс, а не Вик. Сигурен бях, че му знае името и просто го тормози. И нямах нищо против — нека Винс се гърчи. Пада му се, че се обади на Рита през главата ми и ме вкара в това.

Едуардо се появи с поръчков сервиз за кафе „Фиестауеър“ в ярки цветове, подреден на чист пластмасов поднос. Беше як младеж, около два пъти по-едър от Мани, и изглежда също изгаряше от нетърпение да угоди на дребния трол. Остави пред Мани една жълта чаша, след което понечи да сложи синята пред Винс, но Мани го спря, като постави пръст на ръката му.

— Едуардо — каза с копринен глас и момчето замръзна. — Жълто? Не помним ли? Синята чаша е на Мани.

Едуардо направо се сгъна на две, докато даваше на заден ход, едва не изпусна подноса в бързината да махне оскърбителната жълта чаша и да я смени с подходящата синя.

— Благодаря, Едуардо — каза Мани и Едуардо спря за миг, явно за да види дали Мани наистина иска да каже това, или е направил още нещо не както трябва. Но Мани само го потупа по ръката и каза: — Сега сервирай на гостите ни, ако обичаш. — Едуардо кимна и обиколи масата.

Оказа се, че аз получих жълтата чаша, което не ми пречеше, макар че се питах дали това значи, че не ме харесват. След като наля кафето, Едуардо припна към кухнята и се върна с малка чиния, в която имаше пастелитос. И макар че всъщност не бяха с формата на задните части Дженифър Лопес, като нищо можеха и да са. Приличаха на малки пълни с крем бодливи свинчета — тъмнокафяви бучки с наежени бодли, които или бяха от шоколад, или бяха взети от морска анемона. Средата беше открита и в нея се виждаше оранжево петно от нещо с вид на крем карамел, а върху всяко петно имаше мазка зелено, синьо или кафяво.

Едуардо постави чинията в средата на масата и известно време всички просто я гледахме. Мани сякаш им се любуваше, а Винс явно изпитваше някакво религиозно благоговение, тъй като преглътна още няколко пъти и издаде звук, който може би беше ахване. От своя страна, аз не бях сигурен дали трябва да ги ядем тия неща, или да ги използваме в някакъв странен кървав ацтекски ритуал, така че просто ги разглеждах и се надявах да открия някакво указание.

Накрая Винс ми го даде, като ахна:

— Господи!

Мани кимна.

— Прекрасни са, нали? Но са толкова старомодни — от миналата година. — Взе едно, със синичко отгоре, и го загледа със сдържана привързаност. — Цветовата гама наистина се изтърка, а и онзи ужасен хотел до Индиан Крийк започна да ги копира. И все пак… — Сви рамене и го лапна. С радост видях, че не му причини силен кръвоизлив. — Човек се привързва към малките си номерца. — Обърна се към Едуардо и му намигна. — Може би понякога се привързва малко прекалено. — Едуардо пребледня и избяга в кухнята, а Мани се обърна към нас с широка крокодилска усмивка. — Опитайте.