Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Той не ми пускаше ръката.

— Не е само това — каза ми.

— Винс…

— Така правиш заявление какъв ще е остатъкът от живота ти — каза той. — Наистина добро заявление, че съвместният ви живот с Рита…

— Ако не тръгна, животът ми е в опасност, Винс — казах аз.

— Много се радвам — каза той и беше толкова изнервящо да го видя да показва автентична наглед емоция, че в бягството ми по коридора към залата за конференции наистина имаше малко паника.

Залата беше пълна, понеже случаят бе станал доста известен след истеричните новинарски истории от предната вечер за две млади жени, открити изгорени и обезглавени. Дебора ме изгледа свирепо, когато се вмъкнах вътре и застанах до вратата, а аз я дарих с надявам се обезоръжаваща усмивка. Тя прекъсна говорещия — един от патрулните, които първи бяха отишли на местопрестъплението, — и каза:

— Добре. Знаем, че няма да открием главите на местопрестъплението.

Мислех си, че закъснялото ми влизане и злобният поглед, който ми хвърли Дебора, със сигурност ще спечелят наградата за Най-драматична поява, но ужасно грешах.

— Хайде, хора — каза сержант Сестра ми. — Дайте някакви идеи.

— Можем да претърсим езерото — каза Камила Фиг. Беше трийсет и пет годишна смотанячка от лабораторията, която обикновено си мълчеше и беше доста изненадващо да я чуеш да говори. Явно някои хора я предпочитаха така, защото едно мършаво напрегнато ченге, казваше се Кориган, веднага й се нахвърли.

— Глупости — каза Кориган. — Главите плават.

— Не плават, те са солидна кост — настоя Камила.

— Някои — каза Кориган и се захили.

Дебора се намръщи. Явно се канеше да се намеси с една-две авторитетни думи, но я спря някакъв звук откъм коридора.

ТУП.

Не много силно, но някак си привлече цялото внимание в стаята.

ТУП.

По-близо, малко по-силно, приближаваше се към нас буквално като нещо от нискобюджетен филм на ужасите…

ТУП.

По някаква причина, която не можех и да се надявам да обясня, всички в стаята сякаш бяха притаили дъх и бавно се обърнаха към вратата. И дори само защото исках да се впиша, когато започнах да се обръщам, за да погледна в коридора, бях възпрян от възможно най-малкото гъделичкане, само намек за потрепване, така че затворих очи и се заслушах. „Ей?“ — казах наум и след съвсем кратка пауза се чу тих леко колеблив звук, почти като прочистване на умствено гърло, а после…

Някой в стаята ахна:

— Боже Господи! — Ахна с благоговеен ужас, ужас, който винаги гарантирано възбужда интереса ми, и малкият не съвсем звук вътре в мен измърка тихо и затихна. Отворих очи.

Мога само да кажа, че бях толкова щастлив да почувствам как Странникът се надига на тъмната задна седалка, че за миг се бях изключил от всичко около мен. Това винаги е опасно залитане, особено за изкуствени човеци като мен, и когато отворих очи, за пореден път разбрах защо — със зашеметяващ удар.

Наистина беше нискобюджетен филм на ужасите, „Нощта на живите мъртъвци“, но от плът и кръв, и изобщо не беше филм, защото на прага, вдясно от мен, стоеше и ме гледаше един човек, който наистина би следвало да е мъртъв.

Сержант Доукс.

Доукс никога не ме беше харесвал. Май беше единственото ченге от цялата полиция, което подозираше, че е възможно да съм това, което всъщност бях. Винаги си бях мислил, че той може да види под маскировката ми, защото някак си самият той е същият хладнокръвен убиец. Беше се опитал и не беше успял да докаже, че съм виновен за какво ли не, а пък този неуспех не успя да спечели моята любов.

Последния път, когато бях видял Доукс, санитарите го товареха в линейката. Беше в несвяст, донякъде в резултат на шока и болката от отстраняването на езика, краката и ръцете му от един много талантлив хирург аматьор, който смяташе, че Доукс е постъпил несправедливо с него. Е, вярно беше, че нежно бях насърчил онова с доктора на свободна практика, но преди това поне бях имал любезността да убедя Доукс да следва плана, за да хване нечовешкия звяр. И освен това почти бях спасил Доукс със значителен риск за собствените ми скъпоценни и незаменими живот и крайници. Не бях изпълнил точно смелото и своевременно спасяване, на което съм сигурен, че Доукс се беше надявал, но се бях опитал и наистина не бях виновен, че когато го откараха, той беше повече мъртъв, отколкото жив.

Така че не ми се струваше прекалено да искам капчица признателност за голямата опасност, на която се бях изложил заради него. Не исках цветя нито медал, нито дори кутия бонбони, а може би нещо от рода на сърдечно потупване по гърба и тихо промълвено: „Благодаря, стари приятелю“. Разбира се, той щеше да има известни проблеми с членоразделното промълвяване без език, а потупването по рамото с една от новите му метални ръце можеше да е болезнено, но поне можеше да опита. Толкова много ли исках?